Ето, минахме и Сан Биаджо и пътят пое край морето. Морето беше тихо, по него се носеше лек и свеж ветрец, който отбиваше напряко безбройните си вълни. Всяка вълна имаше око от светлина, което блестеше, и от това изглеждаше като че цялото море се усмихва на слънцето. Ето и Терачина. Тук пустошта ми направи още по-силно впечатление, отколкото във Фонди. Всички къщи бяха изпокъртени от огъня на картечниците и осеяни с големи и малки дупки. Прозорците се чернееха като очи на слепци или още по-лошо — бяха сини, където бе останала здрава само предната част на къщата. Виждаха се купища прашни разрушения и навсякъде трапове със застояла жълта вода. В Терачина нямаше жива душа, поне така ми се стори, нито на площада, където басейнът на фонтана беше пълен догоре с вар и пясък, нито по дългите и прави улици, които водеха до морето между два реда развалини. Помислих си, че в Терачина е било същото както във Фонди. Първият ден е било шумно като на панаир, пълно с войници, селяни и евакуирани, раздавали са храна и дрехи, имало е радост и шум — живот. След това войските са продължили към Рим и изведнъж животът се е отдръпнал и е останал само пустошта от развалини и тишина.
След Терачина поехме с голяма бързина по пътя, който води право към Чистерна. Сега от едната ни страна беше пълноводният и зелен отводнителен канал на пресушените земи, а от другата — една обширна равнина, на места наводнена, простираща се до подножието на сините планини, които затваряха хоризонта.
От време на време в края на пътя се срещаха по рововете разбити военни коли, обърнати с колелата нагоре, вече ръждясали и неузнаваеми, сякаш войната беше минала оттам преди много години. От време на време в някоя житна нива се мяркаше неподвижно, насочено към небето тънко дуло на танк и когато доближехме, различавахме целия танк, потънал сред високите класове, неподвижен и изсушен като животно, което е било смъртно ранено и после — изоставено.
Сега Розарио караше колата с голяма бързина, на едната си ръка, докато с другата стискаше ръката на Розета в скута й. Не можех да понасям тая гледка, тя бе още едно доказателство за нейната промяна и ето изведнъж, не зная как, си спомних, че Розета умееше да пее хубаво, имаше хубав, сладък и музикален глас и когато бяхме у дома, обичаше да пее, и аз от съседната стая често се унасях да я слушам, защото в гласа й, който се издигаше весел и спокоен, а тя пееше, без да се уморява, без да губи нишката на мелодията, проличаваше целият й характер, какъвто бе тогава и какъвто вече не беше. И така аз си спомних това по пътя между Терачина и Чистерна и ми се поиска поне за момент само да възкреся представата си за някогашната Розета.
И казах:
— Розета, защо не изпееш нещо? Ти умееш да пееш тъй хубаво, защо не изпееш една хубава песен… иначе от слънцето и дългия път ще заспим.
— Какво искаш да ти изпея? — запита тя.
Назовах й наслуки една песен, на мода преди няколко години, и тя веднага започна с пълно гърло, неподвижна, продължавайки да държи ръката на Розарио в полата си. Забелязах, че гласът й не е същият, изглеждаше по-несигурен и немелодичен, при това пееше погрешно. Изглежда и тя разбра, защото изведнъж прекъсна и каза:
— Страхувам се, че не ще мога вече да пея, мамо, чувствувам, че нямам желание.
Поиска ми се да й отговоря: „Нямаш желание и не можеш да пееш, защото държиш тая ръка в полата си и не си вече ти, нямаш някогашното чувство, което издуваше гърдите ти и те караше да пееш като птичка, затова?“ Но нямах смелостта да говоря. Тогава Розарио се обади:
— Ех, ако искате, аз ще ви попея!
И запя с дрезгавия си глас някаква безсрамна песен. Сега ми стана още по-тежко от преди и затова, че Розета не можеше вече да пее, че се беше променила, и още, че той пееше. А през това време камионът летеше стремглаво и скоро стигнахме в Чистерна.
И тук както в Терачина беше същата пустош. Спомням си най-вече фонтана на площада, ограден с изпокъртени и разрушени къщи, басейнчето му беше пълно с мазилка и в средата имаше пиедестал със статуя, но тя беше обезглавена и на мястото й стърчеше черна желязна кука, липсваше едната й ръка, а на другата липсваше китката. Изглеждаше като жив човек именно защото нямаше глава и ръка. И тук не можеше да видиш дори куче. Хората или бяха още по планините, или се криеха в развалините.
