Сутринта Таниша и Уилър закусиха в кафенето на „Пен“ и пазаруваха един час в подземния търговски център до хотела. Тя си избра бял панталон и копринена блуза, произведена в Китай. Той си купи джинси, черно поло и маратонки. После се отбиха на щанда за козметика. Сложиха старите си дрехи в брезентовата чанта, която взеха от магазина за кожени изделия, където продаваха всичко от чанти от лама до куфари от носорог, направени в комунистически Китай. Търговският център заемаше четири етажа и в девет сутринта вече гъмжеше от клиенти. Сетне взеха такси до посочения им от Джулиан адрес и застанаха за миг пред сградата на Народната милиция.
— Прилича на затвор — недоверчиво отбеляза Уилър.
Седеметажната постройка от сиви тухли беше изключително грозна и неприветлива. Имаше множество прозорчета, повечето от тях с решетки. Дворът отпред беше опасан с висока тухлена стена с дълги стоманени шипове отгоре, извити навътре като пръсти на скелет.
Двамата минаха през портите от ковано желязо и изкачиха стръмните стъпала. Отвътре сградата също беше неприветлива.
— Странно място — нервно се ухили Уилър, когато влязоха във фоайето.
На олющената сива стена имаше тясна лавица с трофеи по стрелба, спечелени от най-добрите ченгета в Хонконг, а над нея — гравирани плакети за отлична стрелба и полицейска служба. С изключение на тази украса фоайето представляваше голям сив правоъгълник с висок таван, вентилатори и жълт линолеум на пода. Като всички полицейски участъци в света, помещението миришеше на мухъл и на дезинфекционни препарати. Макар да беше десет сутринта, там нямаше почти никого. Уилър и Таниша се приближиха до бюрото и се усмихнаха на младия сержант зад него. Той беше облечен в чиста маслиненозелена униформа, препасана с войнишки колан с кобур. Значката му беше съвсем нова и блестеше. Полицейските значки бяха сменени след присъединяването на колонията към Китай на 1 юли 1997 година. Старите бяха релефни и изобразяваха търговска плоскодънна лодка на фона на хонконгските небостъргачи. Новите бяха с баухиния3, китайския символ на Специалната автономна област, както сега наричаха Хонконг.
— С какво мога да ви бъда полезен? — попита на културен английски сержантът.
— Дошли сме да се срещнем с инспектор Джулиан Уинслоу и Джони Куонг. Аз съм Уилър Касиди, а това е Таниша Уилямс, детектив от полицията в Лос Анджелис.
Таниша отвори чантата, извади полицейската си значка и я сложи на бюрото. Жандармът я взе и я разгледа внимателно, като се намръщи, после й я върна и вдигна слушалката на телефона. Изрече тихо нещо на китайски, после затвори.
— Ще отворя вратата. Третата вдясно. Качете се с асансьора на шестия етаж. Той ще ви чака там.
Английският му беше съвършен, но в тона му нямаше и следа от сърдечност.
— Благодаря. Много сте любезен — студено отвърна Таниша.
Двамата с Уилър се приближиха до посочената врата. Сержантът натисна копчето на електронната ключалка и те влязоха в друг сив коридор с жълт линолеум и флуоресцентно осветление. Стигнаха до асансьора и се качиха на шестия етаж.
— Приятен тип — подхвърли Уилър.
— По-точно задник — поправи го тя.
Вратите се отвориха и двамата застанаха пред човек, който приличаше на медицинска топка в кариран панталон. Беше нисък, весел, дебел и плешив и имаше мустаци, които почти закриваха кръглото му лице. Носеше риза на райета, шарена вратовръзка и черни тиранти. Усмихна им се и оголи пожълтелите си от тютюна зъби.
— Аз съм Джулиан Уинслоу. Добре дошли в сградата на Народната милиция — каза и протегна ръка. Ръкостискането му беше твърдо, топло и напрегнато. После се ухили на Таниша. — А вие трябва да сте колегата от полицията в Лос Анджелис.
— Точно така — усмихна се тя. Беше трудно да не го харесаш веднага. Джулиан беше весел и дружелюбен.
— Добре. Е, тогава да вървим. Тази сутрин Джони беше в съда. Свидетелства срещу някакъв проклет пласьор на хероин. Сега, когато сме част от Китай, се навъдиха много повече… Само да си взема сакото.
Последваха го по друг тесен коридор и стигнаха до малък кабинет с две бюра и четири стола. Джулиан грабна вълненото си сако, което беше преметнато на единия стол.
— Тук малко прилича на затвор. Наскоро дойдоха попълнения от Пекин, затова стана тесничко. Ще се срещнем с Джони Куонг в Музея на полицията на Кумби Роуд. Там няма прозорци и тесните стаички са пълни с ужасни криминални реликви. В музея е изложена една от най-странните снимки, които сте виждали. Любимата ми е преди и след масовата екзекуция през 1880 година… Всички онези пирати на колене в двора на съда. А до нея има снимка на проклетите страхливци, които още са на колене, но главите им са на земята пред тях. Снимката е била публикувана още тогава във вестник „Корона“ за назидание на престъпниците. Кралицата не се е шегувала, а? — ухили се той.
Тримата излязоха от малкия кабинет и тръгнаха към служебния асансьор в задната част на сградата. Всички кабинети, покрай които минаха, бяха малки като този на Джулиан и претъпкани с ченгета, повечето китайци.
