— Имате две възможности. Първата, можем да ви освободим след известен период от време.
— Няма да оцелея повече от седмица. Добре съм запознат с мрежата от наемни убийци на КГБ.
— Другата възможност е да работите за нас. — Никълсън замълча, поколеба се, после погледна Превлов право в очите. — Вие сте изключителен мъж, капитане, най-добрият във вашата област. Ние не обичаме големите умове да се пропиляват. Няма защо да ви описвам ползата от вас за западното разузнаване. Точно затова възнамерявам да ви натоваря с нови задачи. Метод на работа, който ще се окаже напълно подходящ за вас.
— Предполагам, че трябва да съм благодарен за това — отбеляза сухо Превлов.
— Чертите на лицето ви ще бъдат променени, разбира се. Ще изкарате един сбит курс по английски и американски идиоми, както и по нашата история, спорт, музика и забавления. Накрая няма да има и следа от предишната ви обвивка, върху която КГБ да спре око.
Очите на Превлов започнаха да се изпълват с интерес.
— Заплатата ви ще бъде четирийсет хиляди на година, плюс личните ви разноски и кола.
— Четирийсет хиляди долара? — попита Превлов, опитвайки се да прозвучи небрежно.
— С тях ще може да се купи доста бомбайски джин. — Никълсън се ухили като вълк, седнал да вечеря с плашлив заек. — Мисля, че ако наистина опитате, капитан Превлов, може и да ви харесат удоволствията на нашия упадъчен западен начин на живот. Не сте ли съгласен?
Превлов не отговори няколко секунди. Но изборът беше очевиден: постоянен страх срещу дълъг и приятен живот.
— Печелите, Никълсън.
Никълсън му подаде ръка и остана леко изненадан от сълзите, които бликнаха в очите на Превлов.
Последните часове на продължителното буксирно теглене преминаха под чисто и слънчево небе, с игрив вятър, който нежно подбутваше дългите океански вълни към брега и леко погалваше зелените им, извити гърбове.
Още от зазоряване четири кораба на крайбрежната охрана разпръскваха огромната флотилия от всякакви морски съдове, които пореха насам-натам морето с единствената цел да хвърлят отблизо поглед върху похабените от водата палуби и надстройката на корпуса.
Високо над тази навалица орди от малки самолети и вертолети кръжаха като рояк пчели. Пилотите им маневрираха, за да дадат възможност на фотографите и операторите да заснемат „Титаник“ под най-добър ъгъл.
От височина дванайсет хиляди метра все още наклоненият кораб приличаше на страховит скелет, нападнат от всички страни от армада комари и бели мравки.
„Томас Дж. Морс“ нави влекателното си въже от носа на „Самюел Р. Уолъс“ и се изтегли към кърмата на стария кораб, където закачи едно котвено въже, после изостана назад, за да помага при направляването на тромавия корпус през протоците Веразано и нагоре по Ийст Ривър към старата бруклинска пристанищна работилница на военноморските сили. Когато командир Бютера даде заповед да се скъси главното буксирно въже до около двеста метра, няколко пристанищни влекача се появиха и застанаха наблизо, за да окажат помощ, ако се наложеше.
Лоцманската лодка се приближи на сантиметри от фалшборда на „Уолъс“ и лоцманът скочи на борда му. Лодката продължи и се блъсна с изтърканите автомобилни гуми, обточили малкия й борд в ръждясалите плочи на „Титаник“. Само след половин минута главният лоцман на нюйоркското пристанище сграбчи една въжена стълба и се закатери към товарната палуба.
Пит и Сандекър го поздравиха и го поведоха към лявото крило на мостика. Главният лоцман хвана с ръце релинга така, сякаш беше част от него и важно кимна на влекача да продължи по пътя си. Пит махна с ръка, а Бютера наду в отговор свирката. Тогава командирът на влекача нареди „бавен напред“ и насочи носа на „Уолъс“ към главния канал под моста Веразано, който свързваше Лонг Айлънд и Стейтън Айлънд.
Щом странният конвой навлезе в горната част на залива, Бютера започна да снове от едната до другата страна на мостика на влекача, като преценяваше стария корпус, вятъра и течението и буксирното въже със старанието на неврохирург, който се подготвя за сложна операция.
Още от предната нощ хиляди хора се бяха струпали покрай бреговата линия. Манхатън изглеждаше замрял, улиците бяха пусти, а учрежденията изведнъж притихнаха, тъй като служителите им се бяха скупчили по прозорците и наблюдаваха в мълчаливо страхопочитание как конвоят пълзеше към пристанището.
На брега на Стейтън Айлънд Питър Хул, репортер от „Ню Йорк Таймс“, започна своята история:
