Мъжът се приближи до парапета, вдигна яката на сакото си и погледна надолу. Виждаше се само черна вода, спокойна като градински басейн. После огледа кораба от носа до кърмата. Лодъчната палуба от издигащия се над пушалнята на първа класа покрив до кормилната рубка пред помещенията на офицерския състав беше напълно безлюдна. Единствено ленивият дим, който изпускаха трите от общо четирите огромни предни комина в жълто и черно, и светещите прозорци на общия салон и чакалнята издаваха човешко присъствие.
Бялата пяна покрай корпуса постепенно изчезна и се превърна в черна вода, след като масивният плавателен съд бавно спря да напредва и се понесе безшумно по течението под безкрайното звездно покривало. От офицерската столова излезе корабният домакин и погледна през борда.
— Защо спряхме?
— Ударихме се в нещо — отвърна домакинът, без да обръща глава.
— Сериозно ли е?
— Не вярвам, господине. Дори и да се е появила някъде пробойна, помпите ще си свършат работата.
Изведнъж от газоотводните тръбопроводи се разнесе оглушителен шум, наподобяващ грохота на сто локомотива, разминаващи се в тунел. Макар да бе притиснал с длани ушите си, пътникът отгатна причината. От дългия си опит с машинарии разбра, че околовръстните клапани бълват излишната пара от празния ход на буталните двигатели. Пронизителното свистене попречи на по-нататъшния му разговор с корабния домакин. Той се обърна и видя, че и други членове на екипажа наизлязоха на лодъчната палуба. Неописуем страх преряза стомаха му, когато ги видя как започват да свалят калъфите на спасителните лодки и да освобождават въжетата за спускането им по лодбалките.
Близо час докато екотът от газоотводните тръбопроводи постепенно замря в нощта, той не помръдна от мястото си. Стиснал здраво парапета, забравил за студа, мъжът почти не обърна внимание на малките групи пътници, които бяха почнали да сноват по палубата в някакъв странен, безмълвен хаос.
Към мъжа се приближи един от младшите офицери. Беше млад — малко над двайсет години; лицето му имаше характерната за британците млечнобяла кожа и характерния за британците израз на досада от всичко. Той застана до хванатия за парапета пътник и го потупа по рамото.
— Извинете, господине. Трябва да си сложите спасителната жилетка.
Мъжът бавно се обърна и втренчи поглед в него.
— Ще потънем, нали? — попита той с хриплив глас.
Офицерът се поколеба за миг, после кимна.
— Корабът се пълни с вода по-бързо, отколкото могат да смогнат помпите.
— С колко време разполагаме?
— Трудно е да се каже. Може би с час, ако дотогава водата не залее котлите.
— Какво стана? Наблизо нямаше никакъв кораб. В какво се блъснахме?
— В айсберг. Разцепи корпуса. Такъв лош късмет!
Пътникът тъй силно сграбчи ръката на офицера, че младежът изтръпна от болка.
— Трябва да сляза в товарния трюм.
— Едва ли ще е възможно, господине. Пощенското отделение на палуба Е е наводнено и багажът в трюма вече плува.
— Трябва да ме заведете дотам.
Офицерът опита да освободи ръката си, но пръстите на мъжа я стискаха като в менгеме.
— Невъзможно е! Имам нареждане да се погрижа за спасителните лодки на десния борд.
— Това може да стори и някой друг офицер — отвърна глухо пътникът. — А вие ще ми покажете пътя до товарния трюм.
Едва тогава офицерът забеляза две обезпокоителни неща. Първо, изкривения, налудничав израз, изписан по лицето на пътника, после — дулото на пистолет, който се притисна в слабините му.
— Правете каквото ви казвам — озъби се мъжът, — ако искате да дочакате внуци.
Офицерът се бе вторачил като онемял в оръжието и най-накрая вдигна поглед. Изведнъж почувства, че му прилошава. Нямаше място за спор или съпротива. Зачервените очи, които бълваха огън в неговите, бълваха огън от дълбините на безумието.
— Мога само да опитам.
— Тогава опитайте! — процеди през зъби пътникът. — И без хитрувания. През целия път ще вървя след вас. Една неразумна стъпка, и ще разполовя гръбнака ви.
Мъжът незабележимо пъхна пистолета в джоба на сакото си и през него заби цевта в гърба на офицера. Двамата минаха безпрепятствено през тълпите от хора, които започнаха да се струпват на лодъчната палуба. Това вече не беше същият кораб. Нямаше ги смехът и веселието, нямаше го класовото разделение; всеобхватният плен на страха бе съюзил и бедни, и богати. Единствено стюардите се усмихваха и казваха по някоя дума, докато раздаваха призрачнобелите животозащитни облекла.
Във въздуха се извисиха сигнални ракети за помощ, но те изглеждаха тъй малки и безполезни под потискащата тъма; никой, освен пътниците на борда на обречения кораб не можеше да види техния взрив от бели искри. Това беше някакъв свръхестествен фон на сърцераздирателните сбогувания, на насиления израз на надежда в очите на мъжете, които нежно повдигаха съпругите и децата си, за да ги настанят в спасителните лодки. Зловещата нереалност на гледката се подсили още повече, когато на палубата се събра и осемчленният оркестър на кораба, чиито инструменти бяха в пълно несъответствие с белезникавите спасителни жилетки. Музикантите засвириха рагтайм от Ървинг Бърлин.
