— Ако това, което твърдите в доклада си, е вярно, то американците имат потенциалната възможност да унищожат нашите междуконтинентални управляеми ракети с лекотата, с която един овчар убива мухи.
Слоюк кимна важно.
— За съжаление това е страшната истина.
С израз на смайване и подозрение Полевой се наведе над масата към Превлов.
— Вие заявявате тук, че вашата връзка е високопоставен съветник в Министерството на отбраната на Съединените щати.
— Точно така — почтително кимна Превлов. — Той се разочарова от американското правителство по време на аферата „Уотъргейт“ и оттогава ми изпраща всякакви материали, които сметне за важни.
Антонов се вгледа с пронизващ поглед в очите на Превлов.
— Мислите ли, че те могат да го направят, капитан Превлов?
— Кое, да извадят „Титаник“ ли?
Антонов кимна.
Превлов на свой ред се вгледа в него.
— Ако помните успешното възстановяване на една от нашите ядрени подводници на дълбочина пет хиляди метра под водите край Хаваи през 1974 година от страна на Централното разузнавателно управление — струва ми се, че ЦРУ го бе нарекла проект „Дженифър“ — почти няма съмнение, че американците са технически способни да закарат „Титаник“ в пристанището на Ню Йорк. Да, другарю Антонов, твърдо вярвам, че те ще го направят.
— Аз не споделям вашето мнение — намеси се Полевой. — Плавателен съд с размерите на „Титаник“ далеч не може да се сравнява с подводница.
— Налага се да подкрепя капитан Превлов — намеси се Слоюк. — Американците имат отвратителния навик да довеждат докрай всичко, което възнамеряват да правят.
— Добре, а Сицилианският проект? — не отстъпваше Полевой. — КГБ не е получил никакви подробни сведения за съществуването му, освен кодовото име. Откъде да знаем, че американците не са създали митичен проект, за да ни подведат по време на преговорите за ограничаване на стратегическите системи, доставящи ядрено оръжие?
Антонов заудря леко по масата с кокалчетата на свитата си ръка.
— Американците не подвеждат. Другарят Хрушчов го установи още преди двайсет и пет години по време на кубинската ракетна криза. Ние не бива да подминаваме нито една вероятност, колкото и далечна да е тя, че те са на косъм да приведат в действие тази отбранителна система веднага щом извадят бизания от корпуса на „Титаник“. — Той млъкна, за да дръпне от лулата си. — Предлагам по-нататъшните ни мисли да бъдат насочени към действие.
— Съвсем очевидно е, че трябва да се погрижим бизаният изобщо да не стигне до Съединените щати — отбеляза маршал Тилевич.
Полевой забарабани с пръсти по папката със Сицилианския проект.
— Саботаж. Трябва да саботираме операцията по изваждането. Друг изход нямаме.
— Не бива да допускаме никакъв инцидент с международни последици — твърдо се противопостави Антонов. — Не може да има дори намек за намеса чрез открито военно действие. Не искам съветско-американските взаимоотношения да бъдат изложени на опасност за още една неплодотворна година. Ясно ли е?
— Но ние не можем да направим нищо, ако не проникнем в района на операцията по изваждането — настоя на своето Тилевич.
Полевой отмести поглед към Слоюк.
— Какви мерки са предприели американците, за да закрилят операцията?
— Крейсерът „Джюно“ с управляема ракета с ядрена мощ патрулира по двайсет и четири часа в полезрението на спасителните кораби.
— Може ли да взема думата? — обади се с известно високомерие Превлов. — След задълбочено обмисляне, другари, проникването в района е вече осъществено.
Антонов го погледна.
— Бихте ли се изразили по-ясно, капитане?
Превлов хвърли кос поглед към шефа си. Адмирал Слоюк му кимна леко в знак на потвърждение.
— Ние имаме двама тайни оперативни работника, които са включени в спасителния екип на НЮМА — поясни Превлов. — Изключително способни момчета. От две години насам те ни снабдяват с важни американски океанографски данни.
— Браво, браво! Вашите хора се справят добре, Слоюк — похвали го Антонов, но в гласа му не се долавяше сърдечност. — Трябва ли да приемем, капитане, че вие сте изработил план?
— Да, другарю Антонов.
Когато Превлов се върна в кабинета си, завари Марганин седнал свойски зад бюрото му. Във вида му имаше промяна. Той вече не изглеждаше онзи простоват, подмазващ се помощник, когото Превлов бе оставил само преди няколко часа. Сега от него се излъчваше повече сигурност, повече самоувереност. Това личеше и в очите му. Доскоро плахият му поглед бе заменен с твърдия поглед на човек, който знае какво прави.
— Как мина съвещанието, капитане? — попита Марганин, без да става от мястото си.
— Май вече спокойно мога да кажа, че скоро ще дойде денят, в който ще се обръщате към мен с „адмирале“.
— Трябва да призная — студено продължи Марганин, — че изобретателният ви ум е превъзхождан единствено от вашето его.
Превлов се изненада. Лицето му пребледня от овладян гняв, а когато заговори, не беше нужно човек да има изострен слух или въображение, за да долови вълнението в гласа му.
— Вие си позволявате да ме обиждате?!
