В съзнанието на Пит бушуваше вихрушка. Само една мисъл успя да се откъсне и отмотае. Това всъщност не беше мисъл, а по-скоро необоснована сигурност, че нещо ще насочи обвиняващ пръст към убийството на Мънк. Той реши, че ще му трябва час или повече, за да го съзре, но съдбата се оказа благосклонна. Откри това, което знаеше, че трябва да открие, в порядъка от десет минути.
— Чуй сега дали добре съм те разбрал — каза Сандекър, поглеждайки кръвнишки от бюрото си. — Значи един от членовете на спасителния ми екипаж е бил жестоко убит, а ти искаш да стоя със скръстени ръце и да не предприемам нищо, докато в това време убиецът се шляе на свобода.
Уорън Никълсън се размърда притеснен на стола си, като избягваше да срещне святкащите очи на Сандекър.
— Съзнавам, че е трудно да го приемете.
— Това е меко казано — изръмжа Сандекър. — Я си представи, че онзи си е наумил ново убийство?
— Това е вероятен риск, който сме предвидили.
— „Който сме предвидили“ — повтори като ехо Сандекър. — Много ти е лесно на теб да си седиш в щаба на ЦРУ и да говориш така, Никълсън. Ама не ти си там долу, затворен в подводница на хиляди метри под водата, и да се питаш дали мъжът до теб няма да ти пръсне мозъка.
— Сигурен съм, че това няма да се повтори — равнодушно каза Никълсън.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото професионалните руски агенти не извършват убийство, освен ако не е абсолютно наложително.
— Руски агенти…? — Сандекър загледа втрещен и с пълно недоверие Никълсън. — Какви, за бога, ги приказваш?
— Така е. Хенри Мънк е бил убит от таен агент, който работи за Съветското военноморско разузнавателно управление.
— Не можеш да си толкова категоричен. Няма доказателства…
— Да, стопроцентово няма. Може да е бил някой друг, който да е имал зъб на Мънк. Фактите обаче навеждат към платен от руснаците таен агент.
— Но защо точно Мънк? — недоумяваше Сандекър. — Той беше специалист по уредите. Каква заплаха е могъл да представлява за един шпионин?
— Подозирам, че Мънк е видял нещо, което не е трябвало да види и затова са му запушили устата — отвърна Никълсън. — Но това е само половината от нещата, тъй да се каже. Видите ли, адмирале, оказа се, че не един, а двама руски агенти са внедрени във вашата операция по изваждането на парахода.
— Не го вярвам.
— Ние сме в шпионската дейност, адмирале. И разкриваме точно такива неща.
— Кои са те? — поиска да узнае Сандекър.
Никълсън сви безпомощно рамене.
— Съжалявам, но това е всичко, което знам. Нашите източници откриха, че те действат под кодовите имена Сребро и Злато. Но за истинската им самоличност нямаме никаква представа.
Погледът на Сандекър стана суров.
— Ами ако моите хора ги разкрият?
— Надявам се, че ще ни съдействате, поне засега, и ще им наредите да си мълчат и да не предприемат никакви действия.
— Тия двамата могат да саботират цялата операция.
— Ние изключително много се осланяме на предположението, че заповедите им не включват разрушителни акции.
— Това е лудост, чиста лудост — възнегодува Сандекър. — Проумяваш ли какво искаш от мен?
— Преди няколко месеца президентът ми зададе същия въпрос и отговорът ми продължава да е същият: не, не проумявам. Ясно ми е, че намеренията ви не се свеждат единствено до изваждането на парахода, но президентът не счете за редно да ме посвети в действителната причина, която стои зад вашето зрелище.
Сандекър стисна зъби.
— Да речем, че се съглася с теб. Тогава какво?
— Ще ви държа в течение за всяко ново разкритие. И когато му дойде времето, ще ви дам зелена светлина, за да арестувате съветските агенти.
Адмиралът помълча известно време, а когато заговори, Никълсън долови страховита сериозност в гласа му.
— Добре, Никълсън, ще ти се доверя. Но бог да ти е на помощ, ако там долу стане някакъв нещастен случай или ново убийство. Последствията ще бъдат много по-ужасни, отколкото изобщо можеш да си представиш.
Мел Донър прекрачи прага на входната врата на Мари Шелдън; целият му костюм беше в пръски пролетен дъжд.
— Надявам се, това да ми е за урок, та друг път да си държа чадър в колата — каза той, докато изваждаше носната си кърпа, за да изтръска с нея капките.
Мари затвори вратата и го погледна с любопитство.
— Някакво пристанище по време на буря, така ли, хубавецо?
— Моля?
— Както ви гледам — с тих и неясен глас продължи Мари, — изпитали сте нужда от покрив, докато спре дъжда, и съдбата благосклонно ви е посочила моя.
За миг Донър присви очи, но само за миг, после се засмя.
— Извинете, казвам се Мел Донър. Приятел съм на Дана. Тя вкъщи ли си е?
— Знаех си, че непознат мъж да моли на вратата ми е нещо прекалено хубаво, за да е истина. — Жената се усмихна. — Аз съм Мари Шелдън. Седнете и се разположете удобно. Отивам да повикам Дана и да ви направя кафе.
— Благодаря ви. Кафето винаги е нещо като победител.
Донър огледа от горе до долу Мари в гръб, докато тя вървеше към кухнята. Беше облечена с къса бяла пола за тенис и трикотажна блуза без ръкави, а краката й бяха боси. От стегнатото полюшване на ханша й краят на полата се отмяташе игриво и някак предизвикателно навън-навътре.
