— Той беше единствен по рода си, единствен. Знам го от опит. Плавал съм с всички други: „Олимпик“… „Аквитания“… „Куин Мери“. Разбира се, те бяха изпипани и модерни за тяхното време, но не можеха да се мерят със старанието и майсторската изработка, залегнали в обзавеждането на „Титаник“ — разкошната ламперия и чудесните му кабини. Ех, той все още притежава силна магия, все още.
— С годините обаянието му расте — съгласи се Пит.
— Ето тук, тук — посочи точното място на една от снимките Бигалоу, — на покрива на офицерските помещения до отдушника на бакборда. Там стоях, когато той потъна под краката ми и аз бях изхвърлен във водата. — Дългите десетилетия като че ли се стопиха от лицето му. — О, колко студено беше морето нея нощ. Четири градуса под нулата.
През следващите десет минути той разказа за плуването си в ледените води; как като по чудо напипал въже, което го отвело към една преобърната спасителна лодка; за огромната тълпа от хора, борещи се за живота си; за сърцераздирателните викове, които пронизвали нощния въздух и бавно заглъхвали; за дългите часове, които прекарал вкопчен в кила на лодката и свит на кълбо от студ, заедно с още трийсет души, за вълнението, когато лайнерът на Кюнард „Карпатия“ се появил на хоризонта и ги спасил. Накрая старият човек въздъхна и погледна Пит над очилата си.
— Отегчавам ли ви, господин Пит?
— Ни най-малко — отвърна Пит. — Като слушам човек, който лично е преживял нещо, сякаш и аз самият го преживявам.
— Тогава ще ви разкажа друга история, та да видим какво ще кажете — продължи Бигалоу. — Досега с никого не съм споделял за последните си мигове, преди да потъне параходът. Дума не съм изрекъл при нито едно от разпитванията ми за потъването му както от страна на Сената на Съединените щати, така и от Британския дисциплинарен съд. Зъб не съм обелил и пред вестникарите или пред писателите, които вечно търсят някоя трагедия за книгите си. Вие, господине, сте първият и ще бъдете последният, който ще чуе историята от моите уста.
Три часа по-късно Пит седеше отново във влака на път за Ексетър, без да изпитва нито умора, нито изтощение. Чувстваше се особено възбуден. Сега „Титаник“, заедно със странната загадка, заключена в търбуха на товарен трюм №1, палуба Ж, му махаше по-явно от всякога. Саутби ли? — запита се Пит. Как ли ще се впише Саутби в цялата картина? Защото може би за петнайсети път той погледна към пакета, който капитан Бигалоу му беше дал. И никак не съжаляваше за пътуването си до Тийнмут.
Доктор Райън Прескот, директор на Ураганния център на НЮМА в Тампа, Флорида, имаше твърдото намерение да се прибере поне веднъж навреме и да прекара една спокойна вечер със съпругата си в игра на крибидж. Но в дванайсет без десет преди полунощ той все още беше на бюрото си и с уморен поглед се взираше в сателитните снимки, пръснати пред него.
— Тъкмо когато си мислим, че сме научили всичко, каквото трябва да знаем за бурите — каза той раздразнен, — току изскочи някоя от незнайно къде и счупва калъпа.
— Ураган насред май месец — обади се асистентката му между прозевки. — Съвсем подходящ за книгата на рекордите.
— Но как така? Сезонът на ураганите обикновено трае от юли до септември. Коя е причината този да се материализира два месеца по-рано?
— Нищо не разбирам — отвърна жената. — Накъде, смяташ, че се е насочил нашият парий?
— Твърде рано е да се предвиди със сигурност — каза Прескот. — Зараждането му следва обичайните характеристики, две мнения няма: обширно пространство с ниско налягане, наситено с влажен въздух, който се вие обратно на часовниковата стрелка поради въртенето на земята. Но приликите свършват дотук. За да се развие буря с обхват шестстотин и четирийсет километра, обикновено са нужни дни, а понякога и седмици. А този бебешок му намери цаката за по-малко от осемнайсет часа.
Прескот въздъхна, стана от бюрото и отиде до голямата морска карта на стената. Погледна в един лист, изпълнен с набързо записани данни за известното местоположение, атмосферните условия и скоростта, после започна да чертае предполагаемото направление на запад от една точка на двеста и четирийсет километра североизточно от Бермуда, направление, което постепенно завиваше на север към Нюфаундленд.
— Докато не ни подскаже поне малко за бъдещата си посока, това е най-многото, което мога да направя. — Прескот млъкна, сякаш изчака да чуе потвърждение. Но не последва такова и той попита: — И ти ли го виждаш така?
След като и този път не получи отговор, Прескот се обърна, за да повтори въпроса си, но не отрони и дума. Асистентката му беше заспала, положила глава върху сгънатите си върху бюрото лакти. Той леко я разтърси за рамото, докато зелените й очи трепнаха и се отвориха.
