— Колкото до мен и спасителния екип — обади се Пит, — ние радушно приветстваме вашата компания.
— На ваше разположение, сър — усмихна се Бютера. — Освен това адмирал Кемпър ми нареди или да докараме „Титаник“ до пристанище, или да си попълним документите за преждевременно пенсиониране. Аз лично избрах „Титаник“.
— Това е бунт — каза бездушно Сандекър, без обаче да прави опит да прикрие нотката на задоволство в гласа си, а и не му трябваше кой знае колко остро възприятие, за да проумее, че аргументът му послужи точно за определената от него цел. Той огледа всеки един с дълбоко проницателен поглед и добави: — Добре, господа, погребението е ваше. А сега, щом всичко е уточнено, залавяйте се със спасяването на „Титаник“.
Капитан Иван Пароткин стоеше на лявото крило на командния мостик на „Михаил Курков“ и оглеждаше небето през бинокъл.
Той беше строен мъж, среден на ръст, със запомнящо се лице, което рядко се усмихваше. Наближаваше шейсетте години, но оредяващата му коса още не бе почнала да сребрее. Дебел пуловер с висока яка покриваше гърдите му, а краката му бяха обути с плътни вълнени панталони и ботуши до коляното.
Първият офицер на Пароткин го докосна по ръката и му посочи небето над купола на огромния локатор на „Михаил Курков“. От североизток се зададе четиримоторен патрулиращ бомбардировач и се приближи дотолкова, че Пароткин можеше да види руските му опознавателни знаци. Самолетът като че ли пълзеше само с няколко мили над бавната си скорост, когато прелетя над главите им. После, изведнъж от подкоремната му част изскочи малък предмет и след секунди се разтвори парашут и започна да се полюшва над върха на предната мачта на кораба, докато накрая притежателят му цопна във водата на около двеста метра от десния борд на носа.
Докато малката лодка на „Михаил Курков“ се отдалечаваше и забиваше весла в огромните, широки вълни, Пароткин се обърна към първия си офицер.
— Веднага щом капитан Превлов се качи благополучно на борда, доведете го в каютата ми. — Той остави бинокъла върху парапета на мостика и изчезна надолу по стълбите.
Двайсет минути по-късно първият офицер почука на безупречно излъсканата махагонова врата, отвори я и отстъпи встрани, за да пропусне мъжа до него да мине. Новодошлият беше мокър до кости и солената вода, която капеше от него, образуваше локвички на пода.
— Капитан Пароткин.
— Капитан Превлов.
Мъжете, и двамата високообучени професионалисти, постояха известно време прави, като безмълвно се преценяваха един друг. Предимството беше на Превлов; той беше проучил служебното досие на Пароткин из основи. Пароткин, от своя страна, разполагаше само със славата и първите впечатления от мъжа срещу него, за да си състави заключение. Не беше убеден, че му харесва това, което вижда. Превлов се оказа прекалено красив, с прекалено лукав израз, за да грабне Пароткин с благосклонното чувство на сърдечност или доверие.
— Нямаме много време — заговори Превлов. — Дали да не минем направо на целта на моето посещение…
Пароткин го прекъсна с ръка.
— Всяко нещо по реда си. Първо ви трябва горещ чай и сухи дрехи. Доктор Роговски, нашият главен специалист, е горе-долу като вас на ръст и тегло.
Първият офицер кимна и затвори вратата.
— И така — продължи Пароткин, — сигурен съм, че човек с вашия ранг и положение не е рискувал живота си, скачайки с парашут в бурно море, само за да наблюдава атмосферните явления при ураган.
— Правилно. Личната опасност не е по вкуса ми. Като споменах за вкус, да имате случайно нещо по-силно за пиене на борда?
Пароткин поклати глава.
— Съжалявам, капитане, но аз съм привърженик на сух корабен режим. Признавам, това не се нрави на екипажа, но пък спестява някои неприятности.
— Адмирал Слоюк подметна, че сте образец на изпълнителността.
— Не обичам да изкушавам съдбата.
Превлов освободи от ципа парашутното си облекло и го остави да се свлече на пода.
— Опасявам се, капитане, че ще се наложи да направите изключение от правилото. Ние — вие и аз — така ще изкушим съдбата, както никога не е била изкушавана.
Пит стоеше на носовата палуба на „Титаник“ и докато наблюдаваше как спасителната флота потегли и се насочи към западния хоризонт и към по-безопасни води, не можеше да пропъди чувството, че е изоставен на самотен остров.
„Алхамбра“ беше последният в редицата, който отмина, и капитанът му присветна с лампата си „успех“, а репортерите мълчаливо и със сериозни лица снимаха може би за последен път „Титаник“ на живо. Пит потърси с поглед Дана Сийграм сред тълпата, струпана край перилата, но не успя да я открие. Той продължи да гледа след корабите, докато те се превърнаха в малки петънца върху оловносиво море. Единствено ракетният крейсер „Джюно“ и „Каприкорн“ бяха останали, но спасителната плаваща база скоро щеше да тръгне и да последва останалите, веднага след като получеше сигнал от капитаните на влекачите, че са закрепили влекателните устройства за корабокруширалия лайнер.
— Господин Пит?
Пит се обърна и видя пред себе си мъж с пребледняло от умора лице на професионален боксьор и с тяло като бъчва.
