Дамите на Мисалонги полностью

— Можеш ли да ми кажеш, Октавия, защо никога не ни върви? — попита мисис Друсила Райт сестра си и добави с въздишка: — Нуждаем се от нов покрив.

Мис Октавия Хърлингфорд отпусна ръце в скута си, горестно поклати глава и въздъхна в отговор:

— О, Боже! Сигурна ли си?

— Така казва Денис.

Понеже Денис въртеше местната железария, съчетавайки това с процъфтяващия бизнес на водопроводчик, думата му по тези въпроси беше закон.

— И колко ще ни струва един нов покрив? Трябва ли да бъде изцяло нов? Не може ли да се подменят само най-изгнилите части?

— Денис казва, че не бил останал нито един лист ламарина, който да си заслужава да се запазва, така че ни трябват около петдесет фунта, опасявам се.

Възцари се унила тишина, през която всяка от сестрите си блъскаше главата в напразни опити да намери източник на необходимите средства. Те седяха една до друга на натъпкания с конски косъм диван, чийто най-добри дни бяха отминали толкова отдавна, че никой не си спомняше за тях. Мисис Друсила Райт с микроскопически прецизно умение подшиваше измъкналите се нишки на една ленена покривка, а мис Октавия Хърлингфорд беше заета с кука за плетене и плетивото й бе също така изящно както подгъва на сестра й.

— Бихме могли да използваме петдесетте фунта, които татко е внесъл на мое име в банката, когато съм се родила — предложи третата присъстваща, очевидно желаейки по някакъв начин да компенсира факта, че не бе успяла да спести нито пени от парите, които припечелваше срещу продажбата на яйца и масло. Седнала на ниско столче, тя също работеше, плетейки дантела със совалка и кълбо прежда в екрю, и пръстите й сновяха с абсолютното владеене на една работа, толкова добре позната, че можеше да я изпълнява, без да гледа и мисли за нея.

— Не, благодаря — каза Друсила.

С това бе сложен краят на единствения разговор, проведен през двучасовия трудов период в този петъчен следобед, защото малко подир малко часовникът в хола удари четири. И още преди да бяха стихнали трелите на последния удар, трите дами оставиха ръкоделията си с автоматизма на отдавна създадения навик: Друсила — своя шев, Октавия — своето плетиво, Миси — своята бродерия. Всяка дама постави съответното си творение в отделна торбичка от каша, която се пристягаше с връв, и я занесе в олющения махагонов скрин под прозореца.

Този ритуал никога, никога не се променяше. В четири следобед двучасовото ръкоделие, с което се занимаваха във втората най-добра гостна, приключваше и започваше нов двучасов период, но от по-различно естество. Друсила се отправи към органа, който беше единственото й съкровище и удоволствие, а Октавия и Миси отидоха в кухнята, за да приготвят вечерята и довършат работата извън дома.

Както стояха скупчени на вратата като три кокошки, неуверени коя първа да започне да кълве, беше лесно да се види, че Друсила и Октавия са сестри. И двете бяха необикновено високи с издължени, костеливи, анемично бели лица, но докато Друсила бе едра, набита и мускулеста, то Октавия беше изкривена и смалена от дългогодишна костна болест. Миси също бе висока, но не чак толкова, тъй като бе само пет фута и десет инча, което беше скромно в сравнение с лелините й пет и петдесет и майчините и шест фута. Тя беше смугла, докато те бяха със светла кожа, беше плоскогърда, докато те бяха с пищни бюстове и беше с по-дребен кокал, докато те бяха масивни.

Кухнята представляваше голяма гола стая, в която се влизаше през задната част на мрачен централен хол с дървени стени, боядисани в кафяво, които допринасяха за общата унила атмосфера.

— Обели картофите преди да излезеш за граха, Миси — каза Октавия, завързвайки голяма кафява престилка, която защитаваше кафявата й рокля от опасностите на готвенето.

Докато Миси белеше трите картофа, считани за достатъчни, Октавия разтърси въгленчетата в желязното сандъче, поставено в заемащата почти цялата стена кухненска камина; после добави малко дърво, отвори регулатора, за да подхване огъня и постави на него голям железен чайник. Като се справи с тази задача, тя се обърна към кухненския килер, за да вземе провизиите за овесената каша за сутринта.

— О, Боже! — възкликна тя, излизайки миг по-късно с кафяв хартиен плик, от чието дъно полетяха към пода като някакви раздути снежинки овесени ядки. — Вижте това! Мишки!

— Не се безпокой, ще извадя капаните тази нощ — обади се Миси, без да проявява особен интерес, след което постави картофите в малък съд с вода и добави щипка сол.

— Капаните тази нощ няма да ни сложат закуската на масата утре, затова попитай майка си дали да не изтичаш до чичо Максуел за овесени ядки.

— Не може ли да минем веднъж без тях? — Миси ненавиждаше овесената каша.

— През зимата? — изгледа я Октавия, сякаш се беше побъркала. — Една голяма купа овесена каша, момичето ми, е нещо евтино, което ти е достатъчно за цял ден. Сега побързай, за Бога!