Заради острия студ, който щеше да задържи още малко снега по зъберите, и липсата на дъждове напоследък реката не беше особено буйна. При всеки случаен праг от гладката водна повърхност се издигаха високи стълбове мъгла, които завихряха течението като безмълвни призраци. Прекосявайки моста, тя си даде сметка с каква сила се е спускала реката надолу само преди месец, в нощта, когато синът ѝ замалко не загина от ръката на Росарио. Перилото откъм северната страна беше изчезнало, сякаш никога не е било там, а между металните пръчки на другото се бе образувал плътен плет от листа и клони. Възможно ли беше една възрастна жена да устои на прииждащата вода, отнесла като суха сламка осемметров парапет?
Щом стъпи на ливадата, усети как краката ѝ хлътват в измамния терен, покрит с изумруденозелена трева, поникнала след оттеглянето на река Бастан. Под съвършено гладката повърхност размекнатата пръст отстъпваше под краката ѝ и затрудняваше ходенето, така че на всяка крачка ѝ се налагаше да измъква с усилие ботушите си от тинята.
Стигна до стария изоставен чифлик, поспря и се облегна на дебелия зид, за да отлепи от ботушите си калта, която тежеше като баласт. Смъкна качулката на якето, за да разшири ъгъла на полезрение, извади глока и навлезе в гората. Беше ѝ все едно логично ли е, или не е, инстинктът ѝ подсказваше, че освен повелителя на гората, още някой я дебнеше, някой, който за малко не я бе измамил, а може да е било просто глиган… Някой, за когото той я бе предупредил, или просто овчар бе свирнал на кучето си… Някой или нещо, което бе отстъпило назад в сенките; не, със сигурност е било глиган, повтори си тя.
— Възможно е, драга, но ти все пак внимавай — прошепна. — След като вече си плати с параноята от посттравматичния стрес, поне да има някаква полза.
Навлезе между дърветата, следвайки естествената просека, направена инстинктивно от животните. За секунда зърна елен сред клонака, погледите им се срещнаха миг преди животното да побегне. Под плътните корони на дърветата дъждът от последните часове бе очертал тъмни, корави на стъпване пътеки, които я отведоха до малката поляна, където потокът шумно течеше надолу по склона сред покрити със зелен мъх камъни. Мина по малкото мостче и покрай мястото, където при друг случай една красива девойка, потопила крака в ледената вода, я бе предупредила, че повелителката идва. Вдигна очи към небето — то продължаваше бавно да се обезкървява от този дъжд, който явно нямаше намерение да спира през целия ден, но не видя и следа от знаменателната буря.
Стигна до хълма задъхана от изкачването през горския гъсталак. Погледна към естествената каменна стълба, която дъждът бе покрил с предвидимо хлъзгава кална патина. Пресмятайки усилието, пъхна оръжието в кобура на кръста си и пое нагоре. Добра се до равната площадка, очертала нещо като природна наблюдателница над дърветата, и без да спира, нахлупи отново качулката на якето, за да продължи по вече почти напълно потъналия в трънаците път. Вървеше и чуваше как бодлите драскат пухенката ѝ с тихи съскания, подобни на далечни изсвирвания; веднъж преодоляла препятствието, свали качулката и огледа района. Няколко метра по-нагоре се намираше черната приземна паст на пещерата, която от тук не се виждаше цялата. Отляво — пропаст, покрита с измамна растителност; зад гърба ѝ — пътеката, по която бе дошла, а отдясно — каменната маса без никакви дарове отгоре. Съдейки по състоянието на подхода, не смяташе, че някой се е изкачвал до тук след последното ѝ идване. Връхлетяна от самотата, тя се огледа, наведе се и измъкна от меката пръст малко камъче с неправилна форма, избърса го от калта в дрехата си и направи две крачки напред, за да го постави върху гладката каменна повърхност. Не последва нищо.
Усилието да се добере до това място бе потушило лумналия от унижението и срама огън, от който сега бе останала само угаснала, студена пепел. Застанала неподвижно, с обляно от дъжда лице, Амая Саласар усети очите си натежали от водата… Наведе глава и увисналите на ресниците ѝ капки потекоха, отприщвайки океан от сълзи, който плисна навън, докато тялото ѝ рухваше сломено напред. Падна върху масата, плъзна се и остана на колене, опряла лице върху камъка и закрила с ръце очите си. Не усети струйките дъжд, които се стичаха по мократа ѝ коса и следваха очертаната от шията пътека. Не забеляза колко твърда е земята, нито че крачолите на панталона ѝ са подгизнали от вода и кал. Не долови минералния дъх на скалата, в която се опитваше да зарови лице, като в скута на майка, каквато никога не бе имала.
