— Притежавам природен талант — уточни той. — Всичките ми братя са изключителни бойци. В Лиенид кралското семейство се слави с уменията си да води ръкопашен бой. Дарбата ми обаче е огромно предимство при близка схватка, защото предвиждам всеки ход на противника. Съчетай го с инстинкта да долавям физическо присъствие, инстинкт, който надхвърля зрението, и ще разбереш защо досега никой не е успял да ме надвие. Никой, освен теб.
Та размисли и установи, че не е за вярване.
— Прекалено добър си. Сигурно притежаваш и воинска Дарба. Иначе нямаше да се справяш с мен.
— Катса, помисли! Ти си пет пъти по-добра от мен. Когато се бием, ме щадиш. Не отричай, защото знам, че е така. А аз не те щадя ни най-малко, но не успявам да те затрудня…
— Боли ме, когато ме удряш…
— Заболява те само за миг, а и те удрям само когато ми позволиш, защото си прекалено заета да извиваш ръката ми и ти е все едно. Колко ще ти струва да ме убиеш или да ми счупиш костите, ако решиш?
Ако наистина реши да го направи?
Прав беше. Поискаше ли да го нарани, да му счупи ръката или врата, щеше да успее с лекота.
— Когато се бием — продължи той, — ти се стараеш да ме победиш, без да ме нараниш, фактът, че обикновено го постигаш, доказва необичайните ти умения. Аз не съм ти причинил истинска болка нито веднъж, а, повярвай ми, опитвах с всички сили.
— Заблуда е — каза тя. — Боят е само заблуда.
— Да. Мама се възползва от възможността веднага щом стана ясно, че притежавам ловкостта на братята ми и Дарбата ми помага да ги надмина.
— Защо не разбра, че ще те ударя? — попита тя. — В замъка на Мургон?
— Разбрах — отвърна той, — но в последния момент и не реагирах достатъчно бързо. Преди този първи удар не съзнавах колко светкавично действаш. Не бяха срещал боец като теб.
Хоросанът около перваза на прозореца беше напукан. Тя отчупи парченце и го завъртя между пръстите си.
— Греши ли Дарбата ти? Или никога не те подвежда?
Той въздъхна тежко; прозвуча почти като смях.
— Невинаги е права. И непрекъснато се променя. Все още я развивам. Усещането ми за физическо присъствие е достоверно, стига да не съм сред огромна тълпа. Разбирам къде са хората и какво правят. Но какво изпитват към мен… Винаги усещам кога ме лъжат. И кога ще ме нападнат. Понякога обаче не съм сигурен. Чувствата често са толкова… сложни… неразбираеми.
Не беше й хрумвало, че дори четците на мисли се затрудняват с човешките чувства.
— Сега съм по-уверен отпреди — уточни той. — Като малък се обърквах. Огромните вълни от енергия, чувства и мисли ме заливаха и се давех в тях. Дълго се учех да различавам важните мисли от несъществените. Мимолетните мисли от мислите, които заслужават внимание. Вече се справям по-добре, но Дарбата все още ми осветлява неща, които нямам представа как да тълкувам.
Звучеше й нелепо, напълно нелепо. Колко роптаеше срещу прищевките на собствената си Дарба! Тя обаче бледнееше пред неговата.
— Понякога ми е трудно да я овладявам — призна той. — Дарбата ми…
Тя се поизвърна към него.
— Каза го, защото си го помислих?
— Не. Казах го, защото аз си го помислих.
Тя погледна пак през прозореца.
— И аз си го помислих — настоя тя. — Или поне нещо подобно.
— Е, тези чувства не са ти чужди.
Тя въздъхна отново. Разбираше го донякъде, колкото и да не й се искаше.
— Колко близо трябва да си до някого, за да го усети Дарбата ти?
— Зависи. И се променя с времето.
— Как така?
— Ако е някой, когото познавам добре — обясни той, — го долавям от по-голямо разстояние. До непознатите трябва да съм по-близо. Днес те усетих, когато наближи двореца. Усетих те как нахлу в градината и скочи от коня и долових кристално ясно гнева ти, когато влетя при Рафин. Теб те усещам… по-силно от другите.
Навън вече бе по-тъмно, отколкото в трапезарията й. Ненадейно съзря отражението му в прозореца. Беше подпрян на масата, както си го представяше по-рано. С унило лице, с отпуснати рамене и ръце. Всичко у него издаваше униние. Чувстваше се нещастен. Гледаше надолу, но вдигна очи и срещна нейните в стъклото. Тя усети сълзите отново, неочаквано и затърси трескаво думи, с които да запълни мълчанието.
— Усещаш ли присъствието на животни и растения? Скали и пръст?
— Утре заминавам.
— Усещаш ли, когато наблизо минава животно?
— Ще се обърнеш ли, за да те виждам? — попита той.
— По-лесно ли четеш мислите ми, когато съм с лице към теб?
— Не. Просто искам да те гледам, Катса, нищо друго.
Гласът му беше тих и тъжен. Съжаляваше за всичко, съжаляваше за Дарбата си. Дарбата, за която не беше виновен и която щеше да я отблъсне, ако й беше казал от самото начало.
Тя се обърна към него.
— Не усещах животни и растения. Не усещах природата. Напоследък обаче се променям. Понякога долавям смътно присъствие, което не е човешко. Ако нещо се движи, понякога го усещам. Но не всеки път.
Катса го погледна.
— Заминавам за Съндър — каза той.
Катса скръсти ръце и не продума.
— Когато Мургон ме разпитваше, след като ти спаси дядо, разбрах какво си направила. Разбрах също, че Мургон го е отвлякъл заради другиго. Но не разбрах заради кого. Нямаше как да задавам въпроси, без да се издам, че знам.
