И така, живял някога във Флоренция млад благородник, на име Тедалдо дели Елизеи; той бил безумно влюбен в една дама, която се казвала Ермелина и била съпруга на някой си Алдобрандино Палермини; благодарение на изисканите си обноски Тедалдо успял да осъществи желанията си и да се наслаждава; но съдбата, която е враг на щастливците, се противопоставила на тая радост; дамата, след като известно време била благосклонна към Тедалдо, не знам по каква причина, изведнъж го лишила от своето благоволение и не само отказвала да приеме неговите послания, ами не искала за нищо на света да го вижда повече. Поради това той бил обзет от дълбока печал, но тъй като криел любовта, си, никой не разбрал каква е причината за неговата мъка; опитал той какво ли не, за да си възвърне любовта, която (както му се струвало) изгубил, без да има вина, ала след като се убедил, че усилията му отиват нахалост, решил да се махне оттук, защото не му се искало виновницата за неговите страдания да се радва, че той чезне по нея. Затова, като събрал малко пари, без да се обади никому — ни на роднини, ни на приятели (освен на един свой близък, който знаел всичко), Тедалдо напуснал тайно града и отишъл в Анкона, където се установил под името Филипо ди Сан Лодечо; тук се запознал с някакъв богат търговец, постъпил при него на работа като слуга и потеглил с неговия кораб за Кипър. Търговецът харесал толкова много обноските и държането на Тедалдо, че му дал не само висока заплата, ами го направил свой съдружник и му поверил голяма част от сделките си, които той поел така успешно и с такова старание, че за няколко години станал добър, богат и известен търговец. Погълнат от тия свои занимания, той често се сещал за своята жестока дама и макар да бил дълбоко засегнат от тая любов, изпитвал силно желание да я види отново, но проявил такова упорство, че успял да издържи цели седем години.
Ала не щеш ли, веднъж, като бил в Кипър, чул една песен, съчинена някога от самия него; песента разказвала за любовта, която той изпитвал към дамата, за нейната любов към него и за радостта, която тя му доставяла; в същия миг Тедалдо си помислил, че не е възможно дамата да го е забравила и желанието му да я види отново така се разпалило, че той не успял да издържи и решил да се върне във Флоренция. Затова, след като си уредил работите, взел със себе си един слуга и потеглил за Анкона; там изчакал да пристигнат вещите му, пратил ги във Флоренция при един свой другар от Анкона, а самият той се преоблякъл като поклонник, завръщащ се от гроба господен, и се запътил тайно за Флоренция, съпроводен от слугата си.
Като пристигнал тук, отседнал в една малка странноприемница, стопанисвана от двама братя, намираща се близо до дома на дамата. И първото нещо, което направил, било да застане пред нейния дом, за да я зърне, ако му се отдаде случай; ала видял, че вратите са залостени, а прозорците — затворени, и се разтревожил да не би дамата да е умряла или пък да се е преместила другаде. Обзет от силно безпокойство, той се отправил към къщата, където живеели неговите братя; като стигнал там, за голямо свое учудване видял, че Четирима от тях стоят пред вратата, облечени в черно от главата до петите; и тъй като знаел, че за времето, откакто бил напуснал града, се е изменил твърде много, пък и бил така облечен, че трудно можели да го познаят, той се приближил смело към един обущар и го запитал защо тия мъже са облечени в черно.
