След като си дали този обет и продължавали да дружат, работите се стекли така, че Тингочо станал кум на някой си Амброджо Анселмини, живущ в Кампо Реджи, чиято жена, на име мона Мита, родила син. От време на време Тингочо ходел заедно с Меучо на гости у кумицата си, която била много красива и привлекателна жена, и взел, че се влюбил в нея въпреки кумството; Меучо също се влюбил в нея, защото много я харесвал, пък и Тингочо много я хвалел. Но макар и по различни причини, те се пазели да признаят един на друг, че са влюбени в тая жена: Тингочо се въздържал да каже на Меучо, понеже му се струвало, че да се влюби човек в кумицата си, не е хубава работа, и си мислел, че ако някой узнае за това, той много ще се срамува; Меучо пък се въздържал не за друго, а защото забелязал, че Тингочо харесва дамата. Меучо разсъждавал така: „Ако му призная, че съм влюбен в нея, той ще почне да ме ревнува; той е неин кум и може да говори с нея когато си иска, ще направи всичко възможно, за да я накара да ме намрази, и аз никога не ще мога да постигна, каквото искам.“
И така, както вече казахме, двамата младежи продължавали да обичат тая жена; добре, ама Тингочо се оказал по-ловък и успял да разкрие пред дамата своите желания и какво правил, какво струвал, но съумял да получи от нея всичко, каквото искал. Меучо разбрал много добре какво се е случило и въпреки че му станало много неприятно, престорил се, че нищо не забелязва, защото се надявал, че все някой ден и той ще постигне желанията си, а не искал Тингочо да има нито повод, нито причина да му навреди или да му попречи на работата. Така двамата приятели продължавали да я обичат — единият с по-голям успех от другия; но Тингочо, като намерил мека почва във владенията на кумицата си, започнал така да копае и да я обработва, че бил налегнат от зла болест, която след няколко дни се влошила дотолкова, че той не могъл да издържи и се поминал. А през нощта на третия ден след кончината си (вероятно защото не е имал възможност да го стори по-рано) той, съгласно даденото обещание, се явил в стаята на Меучо, който спял дълбоко, и го повикал. Меучо се стреснал и запитал: „Кой си ти?“ Оня му отвърнал: „Аз съм Тингочо, върнах се при теб съгласно даденото ти обещание, за да ти съобщя някои новини за оня свят.“ Като го видял, Меучо се поизплашил, но скоро се съвзел и отвърнал: „Добре си ми дошъл, братко!“ После го запитал дали е погинал. Тингочо отвърнал: „Погинало е нещо, което не се връща; щях ли да дойда при теб, ако наистина бях погинал?“ Тогава Меучо казал: „Не става дума за това; искам да знам дали си попаднал сред душите, осъдени на вечни мъки в огъня на ада.“ Тингочо отвърнал: „Не, аз не съм там, но мога да ти кажа, че заради извършените от мен грехове съм осъден на тежки, страшни мъчения.“ Тогава Меучо започнал да го разпитва най-подробно какви наказания биват налагани там за извършените тук грехове и Тингочо му разказал всичко.
После Меучо го запитал дали би могъл да направи нещо за него тук, на земята; Тингочо отвърнал, че Меучо може да се разпореди да служат за упокоение на неговата душа литургии, да чете молитви и да дава милостиня, защото всичките тия неща много помагат на мъртвите, дето са на оня свят. Меучо казал, че ще направи всичко на драго сърце, а когато Тингочо се наканил да си тръгне, Меучо си спомнил за кумицата, подигнал глава и възкликнал: „Ха, добре, че се сетих! Ами я ми кажи, Тингочо, какво наказание ти наложиха, задето спеше с кумицата си, докато беше на тоя свят?“ Тингочо отговорил: „Братко мой, като отидох там, посрещна ме един, който, както разбрах, знаеше наизуст всичките ми грехове; той ми заповяда да отида на едно място, където аз оплаквах в най-страшни мъки всичките си грехове и където срещнах мнозина като мен, осъдени на същите мъки; докато стоях там, спомних си какво бях направил с кумицата и тъй като очаквах да ми наложат за тая работа още по-тежко наказание от това, което ми беше вече наложено, треперех от страх, макар че отвсъде ме пареха пламъците на един голям огън. Един, дето беше до мен, забеляза това и ме запита: «Какво повече си направил от всички, дето са тук, та хем стоиш в тоя огън, хем трепериш като лист?» Аз му казах: «О, друже мой, умирам от страх в очакване да бъда съден за друг голям грях, който извърших някога.» Той ме запита какво съм направил и аз му отвърнах: «Ето какъв грях сторих: спах с една моя кумица, спах така, че сам се закопах.» Тогава оня започна да ми се подиграва и ми каза: «Хайде, глупако, не се бой, тук никой не държи сметка за кумиците!» Като чух това, аз се успокоих.“
