Пред погледа ми преминават различни хора и отново ми се струва, че сънувам. Момче. Момиче. Момче. Момиче. Смеят се, побутват се, докосват косите си. Никога, никога през целия си живот не съм се чувствала толкова не на място. Чува се пронизителният писък на микрофон и групата започва отново да свири, но този път музиката няма никакъв ефект върху мен. Дори не спирам. Продължавам да крача към хълма, представям си успокояващата тишина на звездния небосвод, на познатите портландски улици, обичайния звук от стъпките на патрулите, които крачат безмълвно в синхрон, пращенето на радиостанциите им — нормални звуци, постоянни, познати, мои.
Най-после тълпата се разрежда. Вятърът успява да си пробие път между хората, щипе горещата ми кожа, разхлажда бузите ми. Започвам да дишам по-леко и малко преди да се измъкна на чисто, си позволявам да погледна през рамо. Плевнята — отворена към небето плевня и окъпана в бяла електрическа светлина — ми напомня на длан, в която гори огън.
— Лена!
Колкото и да е странно, веднага познавам гласа, въпреки че съм го чувала само веднъж в живота си, и то за десет минути, както познавам смеха на някой, който се навежда към теб и ти казва интересна тайна по средата на скучен час.
Застивам на място. Кръвта във вените ми спира да тече, дъхът ми също засяда в гърлото. Дори и музиката прекъсва за миг, чува се единствено тих монотонен ритъм, като далечен барабан. Решавам, че чувам сърцето си, но веднага разбирам, че е невъзможно, защото то също е спряло. Очите ми не виждат нищо друго, освен Алекс, който си пробива път през тълпата към мен.
— Чакай, Лена!
Вълна на ужас ме залива и за част от секундата решавам, че е тук като част от патрул, да следи какво става, но после виждам, че е облечен като другите — с дънки, с онези странни маратонки с индигово сини връзки и избеляла тениска.
— Какво правиш тук? — питам смаяно, когато най-после си пробива път до мен.
— И аз се радвам да те видя — хили се той и спира на няколко крачки разстояние от мен, за което му благодаря наум.
В сумрака цветът на очите му не се вижда и това е добре, последното нещо, което ми трябва сега, е още едно вълнение, не ми е нужно да преживявам същите чувства, каквито ме разтърсиха, когато миналия път се наведе към мен и ми прошепна в ухото „сиво“. И въздухът между устата му и ухото ми се изпълни с напрежение, с чувство за вина и особено вълнение, от което ми прималя.
— Не, сериозно — казвам и се опитвам да изглеждам възмутена.
Усмивката на Алекс избледнява, но не изчезва напълно. Издува бузи, издишва шумно и казва:
— Дойдох да послушам музика. Като другите.
— Не може да идваш! — избухвам аз. Търся точните думи, въпреки че не знам какво точно искам да кажа. — Това е…
— Забранено? — поглежда ме той, после свива рамене. Един непослушен кичур пада над лявото му око. Той се обръща към хората, светлината от сцената го докосва и онова невероятно златистокафяво грейва като ореол над главата му.
— Няма нищо лошо хората да се съберат и да послушат музика — казва тихо той и трябва да се наведа към него, за да го чуя. — Никой не наранява никого.
„Откъде си толкова сигурен?“, искам да попитам, но тъжната нотка в гласа му ме възпира. Той прокарва ръка по косата си и аз виждам малкия белег зад лявото му ухо с три съвършено симетрични върха. Сигурно просто съжалява за нещата, които е изгубил след лечението, казвам си. Музиката действа различно на хората, вероятно и с процедурата е така, надали всички се чувстват по еднакъв начин и въпреки че би трябвало да ги излекува и от тъгата, може при някои да има различни резултати. Ето защо леля и чичо понякога все още сънуват. Ето защо и братовчедка ми Марша от време на време изпада в истеричен плач без видима причина.
— Ами ти? — обръща се той отново към мен и се усмихва. Долавям закачливата нотка в гласа му, странна като онова негово намигане. — Твоето извинение какво е?
— Не съм искала да идвам — отговарям бързо. — Трябваше…
Запъвам се и не довършвам. Всъщност не знам защо трябваше да дойда на всяка цена.
— Трябваше да дам нещо на един човек — казвам накрая.
Той вдига вежди. Ясно е, че не ми вярва. Втурвам се да обяснявам:
— На Хана. Моята приятелка. Запознахте се онзи ден.
— Спомням си — кима той. Не съм виждала друг човек да стои толкова дълго усмихнат. Сякаш усмивката е гравирана на устните му. — Между другото, още не си ми се извинила.
— За какво? — Тълпата се е събрала около сцената и ние се оказваме сами. От време на време някой преминава залитайки край нас с бутилка в ръка, но никой не ни обръща внимание.
— Защото ме остави да те чакам. — Едното ъгълче на устните му се вдига по-нагоре и отново ме връхлита онова чувство, че той иска да сподели някаква тайна с мен, че се опитва да ми каже нещо. — Не дойде онзи ден на срещата ни при Черния залив.
Изведнъж адреналинът ми се качва. Той ме е чакам. Искал е да ме види! В същото време тревогата също нараства. Той иска нещо от мен. Не знам точно какво, но го усещам и това ме плаши.
