Делириум полностью

Не си спомням кога с Хана започнахме да наричаме статуята Губернатора, нито защо. Дъждът и вятърът отдавна са изтрили надписа на табелата в основата й. Никой друг не я нарича така. Всички казват просто „статуята на площад Мошомънт“. Алекс сигурно го е чул от нас някой път, когато сме минавали покрай него.

Той продължава да ме гледа, чака и аз осъзнавам, че не съм отговорила на въпроса му.

— Променихме маршрутите — отвръщам отнесено. Не съм минавала покрай Губернатора от май или април. — Стана ни безинтересно.

Но не мога да се спра и питам с изтъняло гласче:

— Значи ме помниш?

Той се засмива.

— Трудно е човек да не те запомни. Ти обикаляше около статуята, подскачаше, правеше какви ли не стойки.

Кръвта плъзва по врата и лицето ми. Сигурно отново съм станала червена като рак, добре, че се преместихме по-далеч от светлия кръг около сцената. Бях забравила напълно, че винаги когато минавахме край статуята, се опитвах да подскоча високо и да си кажа „здрасти“ с Губернатора, малък ритуал като подготовка за обратния спринт до училище. Понякога с Хана дори викахме в един глас „Халена!“. Сигурно сме изглеждали като пълни откачалки.

— Аз не… — облизвам пресъхналите си устни и търся някакво обяснение, което поне отчасти да звучи логично. — Когато човек бяга, понякога прави откачени неща. Сигурно е от ендорфините… Не знам дали ще ме разбереш, но бягането действа като наркотик. Обърква ти мозъка.

— Харесваше ми. Ти изглеждаше… — Той се запъва за миг, изражението му се променя, не мога да уловя промяната заради тъмнината, но в този момент ми се струва толкова нещастен и някак примирен, че дъхът ми секва. Сякаш е статуя или друг човек. Решавам, че няма да довърши изречението, но след малко го чувам. — Изглеждаше щастлива.

Притихваме и двамата. Но в следващия миг Алекс отново си е Алекс, усмихнат и нахакан.

— Веднъж ти оставих бележка там. В юмрука на Губернатора.

„Веднъж ти оставих бележка“. Това е невъзможно, това е абсолютна лудост и аз се чувам да повтарям думите му като въпрос:

— Оставил си ми бележка?

— Беше нещо глупаво. Само едно „здрасти“, усмихнато лице и името ми. Но ти спря да идваш. — Той вдига рамене. — Сигурно още си стои там. Бележката, имам предвид. Но е станала на хартиено топче от дъждовете.

Оставил ми е бележка. Оставил е бележка за мен.

Това — фактът, че изобщо ме е забелязал, че е мислил за мен, макар и за секунди — ме замайва, разтреперва краката ми и изпотява дланите ми.

Но страхът помита всичко. Ето как се започва. Въпреки че е излекуван, въпреки че е безопасен, аз не съм в безопасност. Всичко започва точно така: „Първа фаза: разсеяност, трудности със съсредоточаването, пресъхнала уста; потене, мокри длани; замайване и дезориентация.“ Усещам мощен прилив на смесени чувства, прилошава ми, но едновременно с това усещам облекчение, каквото изпитваш, когато разбереш, че всъщност всички знаят тайната ти. Значи леля Каръл е била права през цялото време, учителите ми са били прави, братовчедките ми също. Значи аз наистина съм като мама. И онова нещо, болестта, е била в мен, чакала е удобен момент да отрови вътрешностите ми.

— Трябва да тръгвам — измънквам и тръгвам отново нагоре, почти тичам, но той тръгва след мен.

— Хей, не бързай толкова. — Настига ме почти на върха, хваща ръката ми и ме спира. Пръстите му ме изгарят и аз отскачам бързо. — Чакай малко, Лена!

Знам, че не бива да спирам, но го правя. Заради начина, по който произнася името ми: като музика.

— Няма за какво да се тревожиш. Не бива да се страхуваш, чуваш ли? — Гласът му отново се пречупва. — Аз не флиртувам с теб.

Срамът ме залива от глава до пети. „Флиртувам“. Каква противна дума! Наистина ли си мисли, че аз си мисля, че флиртува с мен?

— Аз не… не си мисля такова нещо, не бих помислила такова нещо за теб…

Думите се блъскат една в друга и аз разбирам, че няма толкова тъмна тъмнина, че да скрие червенината по лицето ми.

— Да не би ти да флиртуваш с мен? — поглежда ме косо той.

— Какво? Не! — шашвам се аз. Мислите ми се завъртат шеметно. Та аз дори не знам какво значи да флиртуваш с някого. Просто съм чела думата в учебниците. Възможно ли е да флиртуваш, без да знаеш, че го правиш? А той флиртува ли? Божичко! Лявото ми око започва да подскача като бясно.

— Споко — вдига той ръце, сякаш ми казва: „Не се сърди“. — Просто се пошегувах.

Обръща се леко наляво, но не отмества поглед от мен. Луната съживява трите върха на белега му: съвършен бял триъгълник, навяващ мисли за ред и законност.

— Аз съм безопасен, забрави ли?