Отец Бардони понечи да възрази, но Палестрина властно вдигна ръка и довърши с едва доловим глас.
— Разберете, че с всеки ден закъснение на отец Даниъл душевното състояние на кардинал Маршано ще се влошава… Здравето и духът му ще западат, докато дойде моментът, когато — той сви рамене — … вече няма да има значение.
— Ваше преосвещенство. — Гласът на отец Бардони изведнъж стана рязък. — Разговаряте не с когото трябва. Изобщо нямам представа къде е отец Даниъл и как да се свържа с него.
За момент Палестрина се втренчи в него, сетне бавно го прекръсти.
— Che Dio ti protegga15 — изрече той.
Фарел веднага пристъпи към вратата и я отвори. Отец Бардони се поколеба, после стана, мина край полицая и изчезна в мрака.
Палестрина гледаше как вратата се затваря. Нима беше сбъркал? Не, в никакъв случай. Отец Бардони беше куриер на Маршано още от самото начало. Именно той бе измъкнал отец Даниъл от ръцете на лекарите след експлозията на автобуса, за да го прехвърли в Пескара. И оттогава насам насочваше всяка негова крачка. Да, отдавна го подозираха — следяха го, подслушваха телефона му, дори предполагаха, че е наел кораба в Милано. Но не можеха да докажат нищо. Само че той сгреши, поглеждайки към Фарел, и това бе достатъчно. Палестрина знаеше, че Маршано има верни поддръжници. Щом бе вярвал на отец Даниъл толкова силно, че да се изповяда пред него, значи вярваше и на отец Бардони, за да му повери спасяването на американеца. И отец Бардони би приел без колебание.
Значи нямаше грешка, Палестрина бе разговарял, с когото трябва. И не се съмняваше, че посланието ще бъде получено.
Палестрина седеше до малкото писалище в спалнята си. Беше по сандали, загърнат в ален копринен халат и с огромния си ръст имаше вид на беловлас римски император. Върху масичката пред него лежаха ранните издания на пет-шест вестника от цял свят. Основната новина във всички бе продължаващата трагедия в Китай. По малкия телевизор вдясно от него предаваха репортаж на живо от Хефей. В момента показваха как пристигат камиони с войници от Китайската народоосвободителна армия. Всички бяха със защитни комбинезони, ръкавици, оранжеви респиратори и очила, за да се предпазят — както обясни облеченият като тях кореспондент — от заразата, докато помагат за отстраняването на непрестанно растящия брой трупове.
Палестрина откъсна очи от екрана и погледна към телефоните. Знаеше, че в момента Пиер Веген е в Пекин и води приятелски разговор с Ян Йе. Загрижено — и без ни най-малък намек, че идеята идва от някой друг — Веген щеше да заложи първата тухла от плана за реконструкция на китайското водоснабдяване. Палестрина вярваше, че репутацията на швейцарския банкер и отдавнашното му приятелство с председателя на Китайската народна банка са напълно достатъчни, за да запалят китайския финансист по идеята, която щеше да стигне от него право при генералния секретар на комунистическата партия.
Както и да завършеше срещата, след края на задължителните любезности Веген щеше да му позвъни. Палестрина се озърна към леглото. Би трябвало да поспи, но знаеше, че няма да може. Стана, отиде до гардероба и облече обичайния си черен костюм с бяла якичка. След малко напусна апартамента.
Нарочно слезе на партера със служебния асансьор, оттам мина незабелязано през една странична врата и се озова в мрачния парк.
Може би цял час броди насам-натам, унесен в мисли, без да забелязва нищо наоколо. По централната алея на Квадратната градина към алеите на Горския кът и после обратно, като спря за момент край скулптурата Fontana dell’Aquilone — Фонтан на орела, изваяна през седемнайсети век от Джовани Вазанцио. Самият орел в горната част на фонтана — хералдически символ на рода Боргезе, от който произхождаше папа Павел V — напомняше на Палестрина нещо съвсем различно, един безкрайно дълбок и личен символ. Връщаше го към древна Персия и предишното му битие, разтърсваше цялото му същество както нищо друго на този свят. От него черпеше сила. А от тази сила се раждаше твърдост, убеждение и увереност, че каквото върши, е правилно. Известно време орелът го държа в плен на обаянието си, след това го освободи.
Палестрина замаяно се отдалечи в мрака. Малко по-късно мина край двата сателитни предавателя на Ватиканското радио и продължи през безкрайната зелена морава, поддържана от цяла армия градинари, през вековни горички и по пътеки покрай изящни морави. Покрай магнолии и бугенвилии. Под борове и палми, дъбове и маслини. Край грижливо подрязани живи плетове, продължаващи сякаш километри наред. Тук-там го изненадваха струйки вода, разпръсквани от автоматичните нощни системи, които се подчиняваха единствено на часовника.
Сетне една мисъл го накара да се обърне. В неясната предутринна светлина Палестрина наближи жълтата тухлена сграда на Радио Ватикана. Отвори вратата, изкачи се по вътрешните стъпала на кулата и излезе на кръглата тераса около върха.
