С разрешение на началниците си отец Ренато се съгласи да им помогне, но нямаше представа как. Точно тогава, докато се обличаше, Хари разсеяно надникна в огледалото, зърна брадатата си физиономия и помисли, че Дани също е брадясал. Идеята бе смахната, но можеше и да успее, след като вече два пъти се бяха изплъзвали с блъф от полицейски проверки. Освен това отец Ренато и отец Наталини бяха не просто свещеници, а местни хора и се познаваха с всички, включително и с полицаите.
И, разбира се, животът в Лос Анджелис щеше да му помогне. Хари бе католик, но във филмовата индустрия човек на всяка крачка среща евреи. От години го канеха на еврейски празници, безброй пъти бе обядвал в ресторантчето на Нат и Ал, същински оазис за евреи артисти и сценаристи; редовно водеше свои клиенти при близките им в еврейските квартали. Неведнъж се бе изненадвал от приликата между еврейската шапчица ярмулка и шапчиците на католическите свещеници, от еднаквите им черни одежди. И ето че за добро или зло двамата с Дани се бяха превърнали в гостуващи равини от Израел, тръгнали на обиколка из Италия да разширят диалога между евреи и християни. Елена стана тяхна екскурзоводка и преводачка от Рим. Молеше се само за едно — някой да не ги заговори на иврит.
— Fuggitivo16 — рязко изрече единият от карабинерите и Хари моментално се върна към действителността.
— Fuggitivo — кимна отец Ренато и изстреля сбит, пламенен отговор на италиански.
Очевидно и двамата карабинери бяха напълно съгласни, защото отстъпиха едновременно, козируваха и му направиха знак да продължи.
Хари погледна Елена, после видя как отец Ренато превключва на скорост. Камионетката плъзна напред. Изкатери се по моста и излезе на палубата. Зад тях полицаите пристъпиха към следващата кола. Хари видя как накараха хората да излязат и поискаха документите им, докато други карабинери яростно претърсваха колата.
В камионетката никой не смееше да помръдне. Десет мъчителни минути чакаха мълчаливо, докато се качи и последната кола и фериботът потегли на път.
По врата и под мишниците на Хари се стичаше пот. Още колко пъти щеше да им се размине? Докога щеше да им помага късметът, ако тяхното изобщо можеше да се нарече късмет?
Първа точка от плана им бе фериботът, който потегли за Менаджо в седем и петдесет и шест, точно четири минути, преди армейските части да започнат масирано претърсване на целия полуостров, и петнайсет минути, след като полицаите бяха открили камионетката на Салваторе Белсито. Малко преди шест сутринта отец Наталини я паркира на цял километър от „Санта Киара“, после грижливо избърса всички отпечатъци и побърза да се върне към църквата.
Точка втора, прехвърлянето от Италия в Швейцария, щеше да е по-трудна, дори невъзможна, тъй като отец Ренато и отец Наталини не познаваха никого от хората на Групо Кардинале по граничните пунктове. Спаси ги само това, че отец Наталини бе израснал в селцето Порлеца над Менаджо и познаваше като петте си пръста тесните криволичещи пътища нагоре през хълмовете към Алпите; пътища, които им позволиха да заобиколят блокадата на Групо Кардинале при Отия и в десет и двайсет и две сутринта безпрепятствено да навлязат в Швейцария.
Маршано стоеше край стъклената врата, единствен източник на светлина в стаята и единствен изход, освен заключената и строго охранявана врата към коридора. Зад него като всевиждащо око примигваше телевизионният екран, чиято гледка вече не бе в състояние да понася.
Естествено, можеше да изключи телевизора, но не го стори и нямаше намерение да го стори. Палестрина твърде добре разбираше тази черта от характера на Маршано и именно затова нареди да оставят грамадния телевизор, когато под негово ръководство премахнаха от апартамента всичко, освен най-необходимото — легло, маса, стол, — и напълно го изолираха от сградата.
Гласът на кореспондента звучеше отчетливо зад гърба му. Нямаше смисъл да гледа екрана. Щеше да види все същата цветна диаграма, с която на всеки кръгъл час показваха броя на загиналите, сякаш следяха изборни резултати.
Най-сетне Маршано отвори вратата и излезе на малкото балконче. Лъхна го свеж въздух и за щастие гласът откъм телевизора стихна.
Той се вкопчи в железния парапет и затвори очи. Сякаш ако престанеше да вижда, нямаше да е толкова ужасно. В мрака го посрещна друго видение — студените, съзаклятнически лица на кардинал Матади и монсиньор Капици, които го гледаха бездушно от местата си в лимузината на връщане от китайското посолство. После видя как Палестрина взе телефона, спокойно потърси Фарел и се вторачи в Маршано. А след това се раздадоха тихите думи на държавния секретар…
— На кардинал Маршано му прилоша в колата. Пригответе за него стая в кулата „Сан Джовани“.
