Хари: „В петък сутрин римско време ти позвъни и остави на телефонния ми секретар съобщение, че се боиш и не знаеш какво да сториш.“
Дани: „Точно така.“
Хари: „Предполагам, че е било, защото си изпитвал ужас от изповедта на Маршано и от мисълта за последствията.“
Дани: „Да.“
Хари: „Ами ако си бях у дома? Щеше ли да ми кажеш за изповедта?“
Дани: „Тогава не бях на себе си. Не знам какво щях да ти кажа. Може би, че съм чул една изповед. Но не и за какво е ставало дума.“
Хари: „Аз обаче не си бях у дома, затова ми остави съобщение и след няколко часа потегли с автобус за Асизи. Защо точно Асизи? След неотдавнашното земетресение там едва ли е имало и една здрава църква.“
(Хари помнеше, че точно оттук Дани почна да се върти неспокойно.)
Дани: „Няма значение. Преживявах ужасен момент, автобусът тръгваше и единствено в Асизи можех да намеря утеха. Винаги съм я намирал… Какво намекваш?“
Хари: „Че може да не е било само утеха. Може да си отивал със съвсем друга цел.“
Дани: „Например?“
Хари: „Например да се срещнеш с някого.“
Дани: „С кого?“
Хари: „С Итън.“
Дани: „С Итън ли?… Че защо ще пътувам чак до Асизи, за да се срещна с Итън?“
Хари: „И аз това питам…“
Дани (с широка усмивка): „Грешиш, Хари. Чисто и просто грешиш.“
Хари: „Той много се мъчеше да стигне до теб, Дани. Направо си пъхна главата в торбата, като ми осигури фалшиви документи. Ако го бяха засекли, лошо му се пишеше.“
Дани: „Такъв му е занаятът…“
Хари: „Загина, докато се мъчеше да те открие. Може би да те защити.“
Дани: „Такъв му е занаятът…“
Хари: „Ами ако кажа, че истинската причина за всичките ти посещения в Асизи не е била търсене на утеха, а начин за свръзка… с Итън…“
Дани (със смаяна широка усмивка): „Да не намекваш, че аз съм бил агентът на ЦРУ във Ватикана?“
Хари: „Беше ли?“
Дани: „Наистина ли искаш да знаеш?“
Хари: „Да.“
Дани: „Не съм бил… Други въпроси?“
Хари: „Нямам.“
Но имаше и най-сетне Хари не издържа. Трябваше да узнае. Той затвори вратата на кабинета, взе телефона и се обади на един приятел от редакцията на „Тайм“ в Ню Йорк. Десет минути по-късно разговаряше със специалиста по въпросите на ЦРУ във вашингтонското бюро на списанието.
Запита какви са шансовете Централното разузнавателно управление да има таен агент във Ватикана. Отсреща долетя смях. Невероятно е, заяви журналистът. Но все пак възможно? Да, възможно.
— Особено — продължи човекът от „Тайм“ — ако отговорникът за Италия е разтревожен от влиянието на Ватикана върху тази страна, най-вече след ватиканските банкови скандали в началото на осемдесетте години.
— Не само банкови, а, да речем… и свързани с въпроса къде влагат своите — Хари внимателно подбра думата — … инвестиции?
— Все едно… Решават кое е важно, после внедряват секретен сътрудник колкото се може по-близо до източника.
Хари усети как по гръбнака му плъзват ледени тръпки.
— А може ли — продължи той — този отговорник за Италия да е римският резидент на ЦРУ?
— Да.
— И кой ще знае за действията му?
