Фарел светкавично пое контрола в свои ръце, за да защити както Светия престол, така и себе си. Само след няколко часа шефът на ватиканската полиция свика пресконференция, предавана на живо по италианската държавна телевизия. На нея Фарел съобщи, че тази сутрин печално известният южноамерикански терорист Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд предприел жестоко и дръзко нападение със запалителни бомби срещу Ватикана, вероятно с цел да стигне до папата. При атаката терористът прострелял кореспондентката на Уърлд Нюз Нетуърк Адриана Хол и шефа на римското бюро на ЦРУ Джеймс Итън, който бил наблизо и се опитал да я спаси. Междувременно многообичаният държавен секретар на Ватикана кардинал Умберто Палестрина починал от сърдечен удар, докато организирал евакуацията на светия отец. Фарел приключи пресконференцията с категорично заявление, че според последните данни Томас Кайнд е единственият заподозрян за убийствата на римския кардинал и италианския полицай Джани Пио, както и за взривяването на автобуса за Асизи. Добави, че Кайнд загинал от избухнала в ръцете му запалителна бомба. За присъствието на Роскани във Ватикана изобщо не стана дума.
Роскани огледа чакалнята. Беше напуснал болничната си стая, за да съобщи лично на братята Адисън и Елена Возо какво е казал Фарел и да ги увери, че няма да повдигне обвинение срещу тях. Присъствието на Маршано го изненада и за момент му се прииска да поговори насаме с духовника за убийствата на римския кардинал и Палестрина, за участието на Томас Кайнд и ужасите в Китай. Но кардиналът веднага попари надеждите му с най-лесното извинение — съжалявал, обаче при дадените обстоятелства всички въпроси относно Светия престол трябвало да се подават до официалните ватикански служби. Това означаваше, че Маршано никога и никому не ще разкрие какво знае в действителност. Роскани нямаше друг избор, освен да се примири.
Сам се чудеше защо не си тръгна веднага. Колкото и да бе изтощен, остана да чака вести за състоянието на Херкулес. Не само се чувстваше длъжен, но и желаеше да го стори. Може би защото усещаше, че всички са свързани заедно с невидима нишка. Или просто искаше да остане, защото по някакъв странен начин се бе трогнал от съдбата на Херкулес и го обичаше както всички в тази чакалня. Изтощени, объркани… по дяволите, на кой ли му беше сега до самоанализ? Е, поне успя да зареже цигарите. И това беше нещо…
Роскани обиколи с количката да им стисне ръцете и помоли непременно да го потърсят, ако може да помогне с нещо. После им пожела лека нощ. Но не бе свършил; нарочно остави Хари последен и го помоли да дойде до вратата.
— Защо? — настръхна Хари.
— Моля ви — настоя Роскани. — Личен въпрос…
Хари се озърна към Дани и Елена, после въздъхна и тръгна с него. Спряха на прага.
— Помните ли онзи видеозапис? — каза Роскани. — След като убиха Пио.
— Какво по-точно?
— Накрая… имаше нещо изрязано. Някаква последна дума или изречение. Помъчих се да разбера какво е. Дори помолих една специалистка да разчете по устните. Но и тя не успя… Помните ли какво казахте?
Хари кимна.
— Да…
— Какво беше?
— Измъчваха ме и не разбрах веднага какво става. Търсех помощ и изрекох едно име.
Роскани все още не разбираше нищо.
— Чие име?
Хари се поколеба.
— Вашето.
— Моето?
— Освен вас нямаше кой да ми помогне.
Роскани бавно се усмихна.
Хари също.
Бяха сключили договор да си тръгнат веднъж завинаги и повече да не се връщат. Но два дни след тържественото погребение на кардинал Палестрина Хари и Дани се върнаха. Хари се грижеше за ръчния багаж, Дани куцукаше с патерици. Отлетяха със самолет до Ню Йорк, после до Портланд, Мейн, а оттам продължиха с кола в ясния летен ден.
Елена бе заминала при родителите си, за да им каже, че смята да напусне манастира, да подаде в Сиена молба за освобождаване от обета и след това да отиде при Хари в Лос Анджелис.
Хари караше наетия шевролет през познатите градчета Фрийпорт и Брънсуик. Най-сетне навлязоха в Бат. Старият квартал изглеждаше непроменен — все същите бели дъсчени и тухлени къщички блестяха под юлското слънце, огромните брястове и дъбове в яркозелена лятна премяна бяха все тъй величави и древни. Отминаха корабостроителницата, където бе работил и загинал баща им, после бавно завиха на юг към пристанището, отбиха от шосето по Хай Стрийт и след малко излязоха на улицата към гробището.
Семейният парцел се намираше на един тревист хълм с изглед към далечния залив. Беше както го помнеха — добре поддържан, тих и спокоен, само от близките дървета долитаха птичи песни. Баща им го бе купил веднага след раждането на Мадлин. Тогава вече знаеше, че няма да имат други деца. Парцелът бе за петима. Сега трима от тях лежаха в него. Мадлин, баща им и майка им, която бе подчертала в своето завещание, че желае да бъде погребана при Мадлин и бащата на децата си. Последните две места бяха за Хари и Дани — ако ги искаха.
