Роскани вдигна слушалката чисто гол, както обикновено спеше през летните жеги. Озърна се към жена си, помоли човека отсреща да изчака и навлече тънък халат. Мина на телефона в кабинета си и запали лампата на бюрото.
Простреляните трупове на мъж на средна възраст и неговата съпруга бяха открити в контейнер за смет зад частната им автомобилна фирма в Пескара. Когато роднините им се разтревожили и започнали да ги търсят, от момента на смъртта вече били минали около трийсет и шест часа. Отначало местните следователи сметнали, че става дума за убийство и самоубийство, но след разпита на приятели и близки отхвърлили тази идея. Произшествието едва ли имало нещо общо с голямото национално издирване, но за всеки случай решили да уведомят Групо Кардинале.
Роскани обикаляше из мястото на убийството — бараката зад „Сервицио Амбуланца Пескара“. Еторе Капуто и съпругата му имаха шест деца и бяха женени от трийсет и две години. Според местните полицаи двамата непрестанно се карали за дреболии. Вдигали шумни, яростни и енергични скандали. Но никога не вдигали ръка един срещу друг. И Еторе Капуто никога — никога! — не бил притежавал пистолет.
Изглеждаше, че синьора Капуто е била простреляна първа. От упор. После навярно съпругът бе насочил оръжието срещу себе си, защото по дръжката имаше негови отпечатъци. Пистолетът беше двузаряден магнум четирийсет и четвърти калибър.
Роскани поклати глава, отстъпи назад и кимна на една жена от техническия екип да прибере пистолета в найлонова торбичка. После напусна бараката и тръгна през паркинга към главния вход на компанията. Въпреки ранния час зад полицейската бариера по отсрещния тротоар вече се трупаха любопитни.
Роскани мислеше за предната вечер и онова, което бяха установили след обиколката из болниците около Рим. Определено имаше шанс да излязат прави и в автобуса да е имало двайсет и пети пътник, останал извън документите. Човек, който е напуснал мястото в суматохата, а ако не е бил в състояние да върви, откарали са го с кола или — Роскани влезе в кантората и погледна рекламния календар на стената — с частна линейка.
Вътре чакаха Кастелети и Скала. Пушеха, но щом го видяха, побързаха да изгасят цигарите.
— Пак отпечатъци — натърти Роскани, докато разсейваше с длан облака тютюнев дим. — Отпечатъците на онзи испанец върху пушката, с която бе извършен атентатът. Отпечатъците на Хари Адисън върху пистолета, с който застреляха Пио. Сега си имаме работа с ясните отпечатъци на човек, който никога не е притежавал оръжие и все пак извършва убийство, а после се застрелва. Всеки път изглежда пределно ясно кой е убиецът. Знаем обаче, че в случая с кардинала не е така. А другите случаи? Ами ако убиецът е
— Свещеникът? — обади се Кастелети.
— Или някой друг. Нашият
— А третият човек е узнал и е дошъл да го търси — тихо довърши Скала.
Роскани се втренчи в Скала, после грижливо сгъна хартийката от дъвката и я прибра в джоба си.
— Защо не?
— Ако тръгнем по тази линия, може би Хари Адисън не е убил Пио…
Дъвчейки бавно, Роскани мина настрани. Огледа пода, после тавана. Видя през прозореца как червената топка на слънцето се подава над Адриатика.
— Може и да не е.
— Старши инспекторе…
Детективите се озърнаха към един от местните полицаи, вече облян в пот от утринната горещина.
— Вероятно имаме още нещо. Преди малко съдебният лекар е огледал трупа на жена, загинала при пожар снощи…
Роскани разбра още преди да му кажат.
— Не е умряла от пожара.
— Да, господине. Била е убита.
Хари вървеше с приведена глава към Колизеума, без да обръща внимание на оживеното утринно движение. Сега най-важното бе да продължава напред. Само така можеше да съхрани последните остатъци от разсъдъка си. Коли. Автобуси. Мотопеди. Хора, тръгнали по лични дела, насочили най-невинно всички свои мисли и чувства към предстоящия ден. Същото бе вършил и той във всяко работно утро, преди да пристигне тук. Рутина — позната и удобна като чифт стари обувки.
Ставане в шест, един час упражнения в гимнастическата стая до спалнята, душ, закуска със стари или нови клиенти, после право в кантората, без нито за миг да се отделя от телефона, дори и под душа. Също както сега. Клетъчният телефон лежеше в джоба му. Само че вече не беше същото. Ни най-малко. Имаше телефон, но не смееше да го използва. Само за миг можеха да засекат откъде звъни и тутакси да блокират целия район.
