Ето че вече бе стигнала. Стоеше в подножието на стъпалата срещу „Хотел дю Лак“, а наоколо гъмжеше от полицаи. На пристана за лодки точно пред нея имаше линейка, три полицейски коли и тълпа любопитни зяпачи. Отляво беше градинката с телефонните кабини, откъдето трябваше да потърси в хотела брата на отец Даниъл.
— Някой се е удавил — чу тя женски глас.
Още хора бързаха по стъпалата да видят какво става. Елена погледа тълпата, после се озърна към телефона. Едуард Муи бе казал, че отец Даниъл е под нейна закрила. Но разумът я съветваше при първа възможност да отиде в полицията. Все едно дали игуменката знаеше, или не. Нито пък бе нейна работа да решава какво е сторил отец Даниъл. Нали за това има закони. Издирваха го за убийство, както и брат му. Полицаите бяха отсреща. Трябваше само да иде при тях.
И тя го стори. Обърна гръб на телефоните и тръгна през улицата към полицаите. Когато стъпи на отсрещния тротоар, над тълпата се надигнаха шумни възгласи. Наоколо продължаваха да се стичат любопитни минувачи.
— Гледайте! — възкликна някой.
Елена видя как неколцина водолази изплуват от езерото и вадят нечие тяло. Отгоре полицаите го издърпаха върху кея. Едип побърза да закрие трупа с одеяло.
Това задъхано късче от времето, тази неуловима секунда, когато събраните хора виждат мъртвеца и мигновено притихват, накара Елена Возо да застине на място. Изваденият от езерото бе мъж.
Лука Фанари.
Хари погледа още малко полицаите и тълпата отсреща, после обърна гръб на прозореца и се взря в телевизора. С неизменното си каскетче и яке Адриана стоеше под проливния дъжд пред седалището на Световната здравна организация в Женева. От Китай малко по малко идваха сведения за поразителна трагедия. Неофициални съобщения от град Хефей в Източен Китай говореха за тежко произшествие с общественото водоснабдяване — според слуховете досега имало десетки хиляди отровени и над шест хиляди мъртви. Агенциите Синхуа, „Нов Китай“ и Централното бюро за радиосъобщения обявяваха слуховете за безпочвени.
Хари рязко изключи звука и Адриана замлъкна. По дяволите, откъде й бе хрумнало да ходи чак до Женева, за да обсъжда някакъв „безпочвен“ инцидент?
Той тревожно се озърна към прозореца. После погледна часовника.
Никакви обаждания. Нищо. Какво бе станало с Едуард Муи? Дали бе забравил за факса? А ето че и Адриана бе отпътувала за Женева. Чувстваше се изоставен. Зарязан от безразличния свят в малка хотелска стая.
Той отново се завъртя към прозореца. Край отсрещния тротоар тъкмо спираше полицейска кола. Вратите се отвориха и трима цивилни тръгнаха към кея. Сърцето на Хари изстина. Най-отпред крачеше Роскани.
— Господи.
Той инстинктивно отскочи от прозореца. Почти в същия миг на вратата се почука. Нервите му изтръпнаха. Ново почукване.
Хари изтича към леглото, отвори чантата и извади листа с телефонния номер на Едуард Муи. Скъса го на парченца, мина в банята и ги хвърли в тоалетната. После пусна водата.
Почукването се потрети. Този път по-тихо. Не бяха властните удари на полицията. Итън, разбира се. Хари въздъхна от облекчение, после пристъпи към вратата и отключи.
На прага стоеше млада монахиня.
— Отец Роу?
Хари се поколеба.
— Да…
— Аз съм сестра Елена Возо… — Говореше английски със силен италиански акцент, но все пак съвсем разбрано.
Хари я гледаше неуверено.
— Може ли да вляза?
Хари огледа коридора зад нея. Не видя никого.
— Да, разбира се…
Той отстъпи назад. Монахинята влезе и затвори вратата зад себе си.
— Снощи сте се обадили на Едуард Муи — предпазливо каза Елена.
Хари кимна.
— Идвам да ви заведа при вашия брат.
— Не разбирам… — разшириха се очите на Хари.
— Успокойте се. — Тя усещаше тревогата и колебанието му. — Не съм от полицията…
— Съжалявам, наистина не ви разбирам.
— Ако се колебаете… последвайте ме. Ще ви чакам в подножието на стъпалата към центъра. Брат ви е болен… Моля ви… мистър Адисън.
Напуснаха стаята заедно. Слязоха по служебното стълбище и на партера стигнаха до врата към някакъв коридор отзад.
— По дяволите — тихо изпъшка Хари.
Около рецепцията се бяха струпали клиенти. Някакъв пълен мъж разговаряше оживено с портиера. Хари се озърна. И да имаше друг изход, не знаеше как да го намери. В този миг вратата на асансьора се отвори и отвътре излязоха две млади двойки, следвани от носача, който буташе количка, натоварена с куфари. Ако искаха да се измъкнат, сега бе най-подходящият момент.
Хари хвана Елена за ръката, изчака секунда и пристъпи точно до носача. Когато наближиха вратата, даде знак на човека да мине напред. Носачът кимна и избута количката навън. Хари и Елена излязоха плътно зад него. Заслепен от слънчевите лъчи, Хари рязко зави по тротоара и двамата потънаха сред минувачите.
