— За собственото си бъдеще, мистър Адисън… Бог ми възложи задачата да се грижа за вашия брат… Каквото и да е станало, Той още не ме е освободил от нея… Всъщност решението беше съвсем просто… — Елена погледна Хари, после се обърна към пътя. — Онези дървета отсреща… точно зад тях се отделя черен път надясно. Завийте по него.
Едуард Муи стоеше гол, с хавлия в ръката. Още мокър от банята.
— Кой сте вие? Какво искате?
Не бе чул вратата да се отваря и нямаше представа как русият мъж с джинси и леко яке е успял да се промъкне в апартамента му на втория етаж. Нито пък как е минал покрай полицаите от Групо Кардинале, които още дебнеха в сградата и около нея. И как изобщо е проникнал на територията на Вила Лоренци.
— Искам да ме отведеш при свещеника — тихо каза русият мъж.
Едуард Муи гневно се загърна с хавлията.
— Махайте се веднага! Иначе ще повикам охраната!
— Не ми се вярва.
Русият извади нещо от джоба на якето си и го сложи върху бялата порцеланова мивка.
— За какво ми е това?
Муи огледа предмета на мивката. Беше увит в тъмнозелена салфетка.
— Разгърни го.
Едуард Муи се втренчи яростно в непознатия, после взе салфетката и я разгъна.
— О, Господи!
Отвратително синкав. Окървавен. Подут, облепен със зелени нишки от салфетката — отрязан човешки език. Муи се задави, повърна в мивката и с ужас отстъпи назад.
— Кой сте вие?
— Шофьорът на линейката не пожела да говори за свещеника. Предпочете да се бие. — Русият го гледаше втренчено. — Ти не си побойник. По телевизията казаха, че си поет. Значи разумен човек. Затова знам, че ще изпълниш каквото искам и ще ме отведеш при свещеника.
Едуард Муи го гледаше с разширени очи. Ето значи
— Наоколо гъмжи от полицаи. В никакъв случай няма да минем край тях…
— Ще видим, Едуард Муи.
Роскани гледаше извлечения от езерото предмет — или предмети — превърнати в тежка подгизнала плетеница от кръв, плът и дрехи. Беше ги открил старият собственик на вилата, сред чиято отлично поддържана морава стояха сега, докато техниците от екипа правеха снимки, водеха записки и разпитваха свидетеля.
Кой би могъл да каже кои са били тези хора? Ала Роскани знаеше; Скала и Кастелети също. Това бяха другите — най-вероятно двама — пътници от кораба, с който отец Даниъл бе пристигнал във Вила Лоренци.
Дявол да го вземе, как му се пушеше. Роскани се замисли дали да не изпроси цигара от колегите. Но вместо това извади от джоба си шоколадова бисквита, разгъна станиола, отхапа парченце и се отдалечи. Нямаше представа през каква касапница са минали тия хора, но това беше точната дума — касапница. И беше готов да се обзаложи на запас от шоколадови бисквити за цяла година, че го е свършил човекът с пикела.
Пристъпи до водата и се загледа към езерото. Изпускаше нещо. Трябваше да се сети за нещо след тая кървава гледка.
— Майко Божия! — Роскани се завъртя и хукна по моравата към колата. — Да тръгваме! Веднага!
Скала и Кастелети тутакси зарязаха техниците и го последваха.
Роскани скочи в колата и дръпна микрофона от таблото.
— Говори Роскани. Искам Едуард Муи незабавно да бъде поставен под охрана. След малко пристигаме.
Миг по-късно Скала подкара колата в широк завой, разхвърляйки чакъл по прясно окосената морава. Роскани седеше до него. Кастелети отзад. Никой не проговори.
Хари гледаше и се ослушваше. Докато скърцащата стоманена клетка се спускаше между каменните стени, слънчевите лъчи постепенно изчезнаха и настъпи мрак. Нейде там долу беше Дани. Горе оставаше черният път през гората и селската камионетка, която бяха изоставили сред храсталаците в края му.
Минута. Две. Три. Чуваше се само скърцането на клетката и далечното бръмчене на електромотор. От време на време минаваха край лампи, монтирани върху скалата. В краткотрайната им светлина Хари съзираше едва доловимите очертания на женско тяло, гордо изправената шия, меката извивка на бузата и острия нос, ненадейно припламналите искрици в погледа. Сетне изведнъж нещо отклони вниманието му от Елена. Мирис на влажен мъх. Остър и удивително познат, макар че не го бе усещал от години.
За миг се пренесе в следобеда на тринайсетия си рожден ден. След училище бе излязъл да поскита сам из гората — гора с мирис на влажен мъх, точно като този, който го облъхваше сега. По онова време животът му беше жестоко объркан. За по-малко от две години двамата с Дани загубиха сестра и баща при нелепи нещастия, а майка им се омъжи повторно и ги въведе сред хаоса на чужд дом с високомерен съпруг и пет други деца. Всичко лично, включително и рождените дни, се губеше под вълната от объркване, неувереност и налучкване.
И макар че се мъчеше да го крие, Хари се луташе напосоки. Като първороден син и най-голям брат би трябвало да е глава на семейството. Но на кое семейство, когато в къщата бе заварил две по-големи момчета, които сякаш командваха навсякъде?
