— По-точно с Канада. — Палестрина не го изпускаше от поглед. — С провинция Алберта.
— Все още не разбирам…
— 1011 403 555 2211 — изреди Палестрина по памет. — Спомняте ли си номера?
— А трябва ли?
Маршано усети как колата се люшна, докато завиваха по Виа Пинчана. Навън се мярна познатата зеленина на Вила Боргезе. Мерцедесът рязко увеличи скоростта. Движеха се към Тибър. Скоро щяха да минат на отсрещния бряг и да продължат към Ватикана. Току-що бяха отминали частния апартамент на Маршано и той знаеше, че го вижда за последен път.
— Това е номерът на хотела в Банф Спрингс. Търсен е два пъти от кабинета ви сутринта на единайсети, събота. И още веднъж същия ден следобед от клетъчния телефон на отец Бардони. Вашият личен секретар. Човекът, който замени свещеника.
— Много разговори се водят от кабинета ми. Отец Бардони работи по цял ден, както и аз, и мнозина други… Не водя сметка на всяко обаждане… — Маршано сви рамене.
— В присъствието на Яков Фарел ми казахте, че свещеникът е мъртъв.
Маршано надигна глава и погледна Палестрина в очите.
— Така е…
— Тогава кого са довели преди два дни в Беладжо, по-точно във Вила Лоренци? Вечерта на дванайсети, неделя.
Маршано се усмихна.
— Май вярвате на телевизията.
— Разговорите с хотела се проведени в събота, свещеникът е докаран във Вила Лоренци в неделя. — Палестрина се приведе пред лицето на Никола Маршано и платът на сакото му изпращя. — Вила Лоренци е собственост на писателя Ерос Барбу. Барбу е на почивка в Банф Спрингс.
— Ако питате дали познавам Ерос Барбу, ваше преосвещенство, имате право. С него сме стари приятели още от Тоскана.
Палестрина продължи да го оглежда. Най-сетне се облегна назад.
— В такъв случай навярно ще ви е тъжно да чуете, че е извършил самоубийство.
Старата селска камионетка залиташе, подскачаше, хлъзгаше се по разбития и обрасъл горски път. Стиснал здраво волана, Хари караше към заливчето и се надяваше да завари там Елена и Дани. Бяха минали два часа, откакто се изкатери над езерото да търси колата и сега над брега падаха следобедни сенки, които напълно променяха гледката.
Пътуването бе не само бавно и трудно — беше опасно; разнебитените спирачки и протритите гуми правеха камионетката неуправляема по неравната стръмна пътека. Острите завои се редуваха един подир друг и на всеки от тях Хари имаше чувството, че ще изхвръкне към дърветата в пропастта от едната страна или езерото от другата.
От едно възвишение зърна на север цяла флотилия от трийсет-четирийсет лодки, струпани около брега под охраната на три стражеви катера и разбра, че полицията е открила пещерата. Докато навлизаше по наклона в поредния остър завой, съгледа как над канарата, която бе напуснал само преди двайсет минути, изведнъж се издига в широки кръгове полицейски хеликоптер.
Колата се плъзна надолу по сипея. Хари бясно натисна спирачките и завъртя волана. Но това не помогна. Камионетката продължаваше да се свлича. Внезапно дясното предно колело хлътна в яма. Воланът се изтръгна от ръцете му. Сякаш попаднал на релси, автомобилът рязко зави, прескочи някакъв остър ръб и хлътна под дървесните корони.
Още пет минути Хари продължи да се бори, после се озова на брега. Пътят продължаваше още двайсетина метра и свършваше сред дървета и храсталаци край самата вода. Хари спря на една могилка, където гъстите дървета прикриваха колата откъм езерото. Слезе и тръгна покрай водата, после пое направо през храстите, докато зърна отпред да се тъмнее входът на пещерата. Чуваше как хеликоптерът бучи в далечината. И се молеше там да си остане.
Да си кръжи.
Роскани стоеше на кея и гледаше моторницата. Вътре лежаха труповете на мъж и жена. Жената бе имала късмет, че онзи не е използвал бръснача — както бе сторил с мъжа до нея и с Едуард Муи, чието почти обезглавено тяло откриха да плава в канала. Едуард Муи.
— Проклятие! — изруга Роскани. — Мътните да ме вземат дано!
Трябваше да знае, че Муи е скрил свещеника. Трябваше да се върне и да го притисне още когато разбра, че двигателите са топли. Но не го стори, защото му позвъниха за мъртъвците от езерото и той замина нататък.
Той обърна гръб на кея, остави техниците да работят и се върна покрай древните каменни пейки в централния коридор към стаята, където бяха държали свещеника. Сега Скала и Кастелети стояха там до трупа на един карабинер, донесен от пещерния лабиринт — поредната жертва на човека с пикела, за когото вече знаеха, че е рус и има драскотини по бузата.
— Biondo12 — бе успял да избъбри умиращият карабинер с изцъклени очи, като стискаше с една ръка пръстите на Скала, а с другата дращеше немощно собствената си буза. — Graffiato13 — изхърка той, продължавайки да притиска пръсти към бузата си. — Graffiato.
