Маквей огледа фоайето. Мразеше манията за преследване. Тя осакатяваше човека, караше го да вижда несъществуващи неща. Но трябваше да приеме реалността, че всеки човек, бил той в униформа или не, може да се окаже агент на загадъчната група. Високият мъж не би се поколебал да го застреля тук, във фоайето, а заместникът му едва ли щеше да е по-различен. Или ако не го застреляше на място, поне щеше да докладва къде се намира. И в двата случая всяка секунда забавяне намаляваше шансовете му.
— Маквей, чуваш ли ме?
Той пак се обърна към телефона.
— Какво откри за Клас?
— От военното разузнаване получихме само похвални отзиви. Женен, с две деца. Роден в Мюнхен. Детство във Франкфурт. Капитан от германската авиация. Вербуван за Бундеснахрихтендийнст, западногерманското разузнаване, в което си спечелил репутацията на отличен специалист по отпечатъците. След това прехвърлен в лионската централа на Интерпол.
— Не. Слаба работа — отсече Маквей. — Изтървали са нещо. Трябва да задълбаете. Проверете с кого общува в извънработно време. Чакай… — Маквей се напрегна да си припомни кабинета на Лебрюн в деня, когато получиха от Интерпол отпечатъка на Мериман. Заедно с Клас бе работил и още някой… Хал… Халд… Халдер! — Халдер, малко име Рудолф. Интерпол, Виена. Работил е с Клас по отпечатъка на Мериман. Слушай, Йън, познаваш ли Мани Ремер?
— От Германската федерална полиция.
— Той ми е стар приятел, работи в Бад Годесбург. Живее в някакво си градче на име Рунгсдорф. Още не е много късно. Обади му се у дома. Кажи, че аз съм те помолил. Поискай да ти даде всичко, с което разполагат за Клас и Халдер. Ако имат такава информация, ще я изрови. Вярвай му.
— Маквей… — В гласа на Нобъл прозвуча тревога. — Мисля, че си спипал за опашката някакъв много голям и адски неприятен дявол. На твое място бих се измел от Париж час по-скоро.
— Как? С ковчег или лимузина?
— Къде мога да ти позвъня след деветдесет минути?
— Никъде. Аз ще те потърся.
Когато Маквей почука на вратата, вече минаваше 21:30. Озбърн отвори без да сваля веригата и надникна навън.
— Надявам се, че обичате пилешка салата.
С едната си ръка Маквей крепеше върху поднос две пластмасови панички с пилешка салата, в другата стискаше кафеник и две чаши — само толкова бе успял да изкопчи от свадливия служител в хотелското кафене, който вече се канеше да затваря.
До десет приключиха с кафето и пилешката самата и Озбърн крачеше напред-назад из стаята, разтривайки разсеяно пръстите на бинтованата си ръка, а Маквей седеше прегърбен на леглото и препрочиташе записките в бележника си.
— Значи Мериман ви е казал, че през шейсет и шеста някой си Ервин Шол — пише се с „Е“, нали? — от Уестхамптън Бийч, Ню Йорк, му платил, за да убие баща ви и още трима души.
— Точно така — потвърди Озбърн.
— От тия трима единият живеел в Уайоминг, другият в Калифорния и третият в Ню Джърси. Мериман свършил работата и получил възнаграждение. След това хората на Шол се опитали да го убият.
— Да.
— Само толкова, три щата и нищо повече. Не е ли споменал имена, градове?
— Само толкова.
Маквей се изправи и влезе в банята.
— Преди почти три десетилетия някой си мистър Ервин Шол наема Мериман да извърши няколко убийства. после заповядва да го очистят. Добрата стара игра „убий убиеца“. Гаранция, че работата е свършена докрай и няма кой да проговори. — Маквей махна целофановата опаковка на една от чашите, наля вода от крана и се върна на леглото. — Обаче Мериман се изплъзва от хората на Шол, инсценира собствената си смърт и изчезва. Шол решава, че човекът е мъртъв и забравя за него. Чак до момента, когато вие излизате на сцената и наемате Жан Пакар.
Маквей млъкна и отпи глътка вода само миг преди да бе споменал за доктор Клас и лионската централа на Интерпол. Засега нямаше смисъл да казва на Озбърн повече, отколкото му се полагаше.
— Мислите ли, че Шол стои зад сегашните събития в Париж? — запита Озбърн.
— И в Марсилия, и в Лион след цели трийсет години? Все още не знам кое този мистър Шол. Може да е мъртъв, може изобщо да не е съществувал.
— Тогава кой върши всичко това?
Маквей се прегърби, надраска още нещо в оръфания бележник и вдигна глава към Озбърн.
— Докторе, кога видяхте за пръв път високия мъж?
— На реката.
— А преди това?
— Не.
— Помислете внимателно. Предния ден, по-предния…
— Не.
— Стрелял е по вас, защото сте били с Мериман и не е искал да оставя свидетел. Така ли мислите?
— Иначе защо ще го прави?
— Ами например може да е точно обратното, да е искал да убие вас, а не Мериман.
— Защо? Откъде ще ме познава? И дори да е така, защо ще избива после всички роднини на Мериман?
