Озбърн не се стресна, сърцето му продължи да бие равномерно. Маквей бе прекалено умен, за да не е съобразил досега. Беше предвидил подобен вариант и имаше подготвен отговор.
— Знаят ли френските полицаи?
— Моля, отговорете на въпроса.
— Албърт Мериман… уби баща ми.
— Баща ви?
Този път Маквей наистина се изненада. Трябваше да го предвиди, но някак бе изпуснал най-очевидното — че може да става дума за отмъщение.
— Да.
— И наехте високия мъж да го убие?
— Не. Той се появи изневиделица.
— Преди колко време бе убит баща ви?
— Когато бях на десет години.
— На десет?
— В Бостън. На улицата. Бях там. Стана пред очите ми. Запомних лицето му завинаги. И повече не го видях… допреди една седмица тук, в Париж.
За миг Маквей сглоби отделните части от мозайката.
— Не казвате на парижките полицаи, защото имате други планове. Наемате Пакар да го открие. После търсите подходящо място и избирате парка край Сена. Биете му една-две дози от препарата. Когато го хвърляте във водата, той не може нито да диша, нито да се движи. Отива към дъното и се удавя. Течението е силно, препаратът се разпада в организма, а след ден-два трупът е толкова подпухнал, че на никой не му хрумва да търси следи от спринцовка. Това е било в най-общи линии.
— В известен смисъл.
— В какъв смисъл?
— Най-напред исках да разбера защо е убил баща ми.
— Тъй ли?
Маквей отново стрелна очи настрани. Човекът с коженото яке вече не беше на същата маса. Сега седеше много по-близо. Само на две маси вляво от Озбърн. Продължаваше да държи цигара в лявата си ръка, но дясната бе изчезнала под масата.
Озбърн извърна глава, за да види какво е привлякло вниманието на Маквей, но преди да довърши движението, Маквей скочи на крака и застана между него и човека с якето.
— Станете и вървете пред мен. Към онази врата. Не питайте защо. Просто го направете.
Озбърн се изправи. В този момент най-сетне видя кого бе гледал Маквей.
— Маквей, това е той. Високият!
Маквей се завъртя. Бернхард Офен вече стоеше прав и автоматичният CZ бе изникнал в ръката му. Някой изпищя.
Изведнъж два оглушителни изстрела разтърсиха залата и почти веднага след тях се посипа градушка от разбито стъкло.
Бернхард Офен така и не разбра защо по-старият американец трябваше да го удря толкова силно в гърдите. И то два пъти. После осъзна, че лежи по гръб на тротоара, а краката му все още са в ресторанта, закачени за рамката на витрината, през която бе прелетял. Наоколо всичко бе обсипано със стъкла. Чуваше хората да крещят, но нямаше представа защо. Озадачен, той погледна нагоре и видя над себе си същия американец. Стоманеносиният „Смит енд Уесън“ 38-ми калибър сочеше право към сърцето му. Той безсилно поклати глава. После всичко помръкна.
Озбърн пристъпи напред и докосна сънната артерия на Офен. Наоколо беше същинска лудница. Хората крещяха. Викаха. Пищяха от потресение и ужас. Някои наблюдаваха от разстояние. Други опитваха да се измъкнат през тълпата, докато трети любопитно си пробиваха път по-напред. Най-сетне Озбърн извърна глава към Маквей.
— Мъртъв е.
— Сигурен ли сте, че е високият?
— Да.
През главата на Маквей едновременно прелетяха две мисли. Първата бе, че някъде наблизо е паркиран нов форд сиера с гуми „Пирели“ и счупено огледало. И втората: „Та той не е висок метър и деветдесет“.
Маквей приклекна и дръпна крачола на мъртвеца над чорапа.
— Протези — каза Озбърн.
— Само такъв номер още не ми бяха правили.
— Да не мислите, че го е сторил нарочно?
— Питате дали краката му не са ампутирани нарочно, за да може да променя ръста си?
Маквей извади кърпичка от задния си джоб и я разпъна над автоматичния пистолет в ръката на мъртвеца. После издърпа оръжието и го огледа. Дръжката беше омотана с лейкопласт, номерата изпилени. Заглушител на дулото. Инструмент на професионалист.
Маквей вдигна глава към Озбърн.
— Да — каза той. — Точно така. Мисля, че краката му са отрязани нарочно.
— Покрийте му лицето, ако обичате.
Маквей се отдръпна от трупа и погледна Озбърн. После показа значката си на група келнери, зяпнали от боязливо любопитство и им нареди да разпръснат тълпата и да повикат полицията, ако някой вече не го е сторил.
Озбърн дръпна от близката маса бяла престилка и покри лицето на Бернхард Офен, докато Маквей претърсваше трупа. След като не откри нищо, той измъкна бележника от вътрешния си джоб и откъсна твърдата картонена корица. Хвана ръката на Офен, разтърка палеца по окървавената риза и го притисна към картона, върху който остана ясен отпечатък.
— Да се махаме оттук — подхвърли той на Озбърн.
Като си пробиваха път през зяпачите, двамата бързо прекосиха ресторанта, влязоха в кухнята и през задната врата се измъкнаха на тясна уличка. От далечината долетя воят на полицейски сирени.
— Насам — каза Маквей, макар че сам не знаеше накъде отиват.
