— Пак ли нищо? — запита Нобъл.
Маквей поклати глава и остави слушалката. В този момент иззвъня червеният телефон. Пряката връзка със Скотланд ярд.
Нобъл посегна към телефона.
— Да. Да, тук е. — Той погледна Маквей. — Търси те някоя си Дейл Уошбърн от Палм Спрингс.
— Има ли връзка с нея?
Нобъл предаде въпроса, но му отвърнаха, че е оставила номер. Той го записа, остави слушалката и подаде листчето на Маквей.
В хола Маквей откри домашния телефон и набра Палм Спрингс.
— Опитай пак с Озбърн — подхвърли той на Нобъл.
По лондонско време беше единайсет вечерта, значи три следобед в Палм Спрингс.
— Дейл слуша — изрече мелодичен глас.
— Здрасти, ангелче, тук е Маквей. Какво имаш?
— Веднага ли да ти кажа?
— Веднага.
— Ей-така, направо? Ами че тук има още няколко души.
— Щом ги търпиш, значи са ти приятели. Казвай какво имаш.
— Два чифта, любими. Взятката на покойника, аса и осмици. Е, доволен ли си сега, че ме издъни?
— Покер…
— Много си ми умничък, сладурче. Покер играя. Или по-точно играех, преди да се обадиш. Чакай да мина в другата стая. — Маквей я чу да казва нещо неясно. След минута тя се обади от съседната стая и някой затвори другия телефон.
Дейл Уошбърн сякаш излизаше направо от романите на Реймънд Чандлър. Беше на трийсет и пет години, с естествена платиненоруса коса, страхотно тяло и не по-малко страхотен мозък. Беше работила в полицията на Лос Анджелис пет години, докато партньорът й загина при неуспешна полунощна хайка за наркотици. Самата тя получи за спомен куршум в долната част на гръбнака, който лекарите така и не се престрашиха да извадят. След пенсиониране по болест се засели в Палм Спрингс, където играеше покер само с богати и разведени партньори от двата пола. Освен това си докарваше по някой долар с извънредно дискретни детективски разследвания. Маквей й се обади веднага след настаняването в хотела. Искаше всичко, което може да се събере за Харалд Ервин Шол в срок от два часа.
— Нищо.
— Хайде де, нищо… — Маквей усети, че в гласа му се прокрадва гняв. Не се справяше добре с убийството на Бени Гросман.
— Нищо, душице. Съжалявам. Ервин Шол е това, за което го смятат. Адски богат издател, колекционер на картини и първо другарче с разните му там президенти и министър-председатели. Можеш да си го запишеш с главни букви, обич моя. Ако има нещо друго, значи е закопано в пясъка на площадката, където играят само големи момченца и момиченца. Малките дечица като теб и мен няма как да се доберат дотам.
— А нещо в миналото? — запита Маквей.
— Беден имигрант пристига от Германия малко преди Втората световна война, изгърбва се от бачкане и резултатът е както вече ти казах.
— Женен?
— Нито веднъж, скъпи. Поне доколкото успях да разбера за два часа. А ако случайно се питаш дали не е обратен, сладурче, ще ти кажа, че си има работа с жени, дето се къпят в диаманти и изумруди. Едно време такива жени са управлявали цели империи, а и до днес предпочитат да слагат рога на короновани глави.
— Не ми даваш кой знае какво, ангелче.
— Едно мога да ти дам, пък ти го прави каквото си щеш. Твоят човек е в Берлин до неделя. За някакво голямо събитие в… чакай да видя как го записах… тук някъде беше… А, ето го… някакъв си дворец на име Шарлотенбург.
— Дворецът Шарлотенбург? — озърна се Маквей към Нобъл.
— Музей в Берлин.
— Бягай да си доиграеш, ангелче. Като се върна, ще те поканя на вечеря.
— Маквей, за теб по всяко време.
Маквей затвори телефона. Нобъл го гледаше с лукава усмивка.
— Ангелче, а?
— Да, ангелче — предизвикателно отвърна Маквей. — Какво става с Озбърн?
Усмивката изчезна и Нобъл поклати глава.
— Нищо.
— Вера…
— Боже мой, Пол!
Озбърн долови в гласа й нотки на радост и облекчение. Въпреки всички изпитания не я бе забравил нито за миг. На всяка цена трябваше да се свърже с нея, да чуе гласа й, да узнае, че е добре.
Отлично разбираше, че не може да позвъни от стаята. Затова слезе във фоайето. Ако узнаеше, Маквей не би одобрил тази постъпка, но Озбърн просто нямаше друг избор.
Телефоните във фоайето се оказаха до самия вход. Реши да рискува и запита на рецепцията дали има други. Администраторът го насочи към един коридор до бара, където откри няколко старомодни телефонни кабини.
Влезе в една от тях, затвори вратата и извади малкия азбучник, в който бе записал телефонния номер на бабата на Вера. Кой знае защо, старинното полирано дърво и затворената врата му вдъхваха чувство за безопасност.Чу как в съседната кабина някой довърши разговора си, остави слушалката и излезе. Като погледна през стъклото, видя млада двойка да се отдалечава към асансьорите. Сега коридорът беше съвсем пуст. Отново се обърна към телефона, набра номера и прехвърли разговора за сметка на кредитната си карта.
