— Защо?
Озбърн хвърли поглед през стъклото. В коридора вече нямаше никого. Изведнъж сърцето му изтръпна и той осъзна.
— Ти си с него! С „Френчо“ си, нали?
Вера чу задавения изблик на неговия гняв и внезапно я обзе ненавист. Та той чисто и просто заявяваше, че не й вярва.
— Не, не съм — кресна тя. — И повече да не си го нарекъл така!
— По дяволите, Вера. Недей да ме лъжеш. Не сега. Ако е там, просто ми кажи!
— Пол! Престани! Инак ще те пратя по дяволите и това ще е краят на всичко между нас.
Ненадейно той осъзна, че не я слуша, дори е престанал да мисли и вместо това постъпва както бе постъпвал открай време след смъртта на баща си — поддава се на парализиращия страх, че може да загуби обичта. Ярост, гняв и ревност — така отблъскваше болката, за да се защити. Ала в същото време отблъскваше ония, които биха могли да го обикнат и да превърнат непоносимото страдание в простичка човешка печал. А сетне прехвърляше върху тях цялата вина и бягаше да се спотаи в познатото мрачно кътче на доброволното изгнание, съсипан и опустошен, отчужден от всички човешки същества на този свят.
Като наркоман в миг на внезапно просветление, той разбра, че ако иска да спре самоунищожението, не ще има друг шанс да го стори, освен сега, в тази секунда. Колкото и трудно да бе, не му оставаше друг изход, освен да плюе на последиците и да намери куража да й се довери.
Той стисна зъби и вдигна слушалката към ухото си.
— Извинявай…
Вера прокара пръсти през косата си и седна зад малкото писалище. Пред нея имаше глинена фигурка на магаренце, очевидно изработена от дете. Беше недодялана и примитивна, но в същото време неописуемо чиста. Вера взе фигурката, огледа я и в търсене на утеха я притисна към гърдите си.
— Страхувах се от полицията, Пол. Не знаех какво да правя. Бях отчаяна и се обадих на Франсоа. Знаеш ли колко трудно ми беше да го сторя след раздялата? Той ме доведе тук, в провинцията и се върна в Париж. Остави трима агенти от секретните служби. Никой не бива да знае къде съм, затова не мога да ти кажа. Ако ни подслушват…
Изведнъж Озбърн се ободри. Ревността бе изчезнала, отстъпвайки място на предишната дълбока загриженост.
— В безопасност ли си, Вера?
— Да.
— Мисля, че би трябвало да прекъснем. Ще ти се обадя утре.
— Пол, в Париж ли си?
— Не. Защо?
— Там сега е опасно за теб.
— Високият мъж е мъртъв. Маквей го застреля.
— Знам. Ти обаче не знаеш, че той е бил агент на Щази, бившата източногерманска тайна полиция. Разправят, че била разпусната, но не им вярвам.
— Франсоа ли ти каза?
— Да.
— Откъде накъде Щази ще иска да убие Албърт Мериман?
— Пол, изслушай ме, моля те. — Вера говореше настоятелно, но в гласа й се долавяше объркване и страх. — Франсоа си подава оставката. Утре сутрин ще бъде оповестено. Прави го, защото е под натиск от собствената си партия. Нещо свързано с новата икономическа общност, новата европейска политика.
— Какво искаш да кажеш? — запита с недоумение Озбърн.
— Франсоа смята, че Германия ни залива и в крайна сметка ще стисне здраво кесията на цяла Европа. Това не му харесва и той е на мнение, че Франция се забърква прекалено дълбоко в тия опасни истории.
— Всъщност ми казваш, че е принуден.
— Да… много неохотно, но няма друг избор. Стават ужасно грозни неща.
— Вера, бои ли се Франсоа за живота си, ако не подаде оставка?
— Не ми е говорил за това…
Озбърн усети, че е бръкнал в раната. Може и да не бяха обсъждали темата, но Вера бе мислила за това. Навярно просто не можеше другояче. Франсоа Кристиан я укриваше нейде в провинцията с охрана от трима тайни агенти. Означаваше ли това, че връзката на високия мъж с Щази някак се преплита с подмолните събития във френската политика? И че Франсоа се бои да не би Вера да попадне под удар заради него, да не би да й сторят нещо, за да го предупредят? Или просто я укриваха и закриляха заради нейната връзка с Озбърн и Маквей, а по-късно и заради нападенията в Лион срещу Лебрюн и брат му Антоан?
— Вера, не ме интересува дали ни подслушват — каза той. — Искам да помислиш внимателно. От онова, което ти каза Франсоа, можеш ли да предположиш някаква връзка между ситуацията около него и моята история с Мериман?
— Не знам… — Вера отново огледа крехката глинена фигурка, после внимателно я остави на бюрото. — Спомням си как баба ми каза, че напоследък е станало като през войната. По време на фашистката окупация. Всеки момент бил изпълнен със страх. Хората изчезвали без никакво обяснение и вече не се завръщали. Всички се шпионирали взаимно, даже следели близките си и докладвали на властите. Навсякъде имало хора с пушки. Пол… — Тя се поколеба и Озбърн долови в гласа й отзвук от непоносим страх. — Същата сянка усещам сега…
Внезапно зад гърба му се раздаде шум. Той трескаво завъртя глава. До телефонната кабина стоеше Маквей. Зад него Нобъл. Маквей яростно дръпна вратата.
— Прекъсвай! — нареди той. — Веднага!
Изтласкаха го през бара и Озбърн се озова на улицата. Не бе успял да се сбогува с Вера, защото Маквей го изпревари и натисна вилката.
