— Може и да сте прав, господин Шол, но за момента моето място е в Берлин — решително го изгледа Фон Холден. — Вие се тревожехте, че нашата система може да се окаже не толкова ефикасна, колкото предполагахме. Така е и в същото време не е така. Лондонският сектор откри, че раненият френски полицай Лебрюн е настанен в Уестминстърската болница. Местната полиция му осигурява денонощна охрана. Чрез съвместни усилия лондонският и парижкият сектор са проследили телефонен разговор на онзи американец, Озбърн, с някаква ферма близо до Нанси. Вера Монере е настанена там под охраната на френските секретни служби.
Шол седеше неподвижно, преплел пръсти върху бюрото пред себе си.
— Към Озбърн и Маквей се е присъединил офицер от Специалния отдел на лондонската полиция — продължаваше Фон Холден. — Името му е Нобъл. Тази сутрин преди разсъмване са кацнали на частно летище край Хавелберг, където ги е посрещнал инспектор Ремер от Бундескриминаламт. Охраняват ги още две полицейски коли. Трябва да предполагаме, че са на път за Берлин. — Фон Холден стана и отиде до страничната масичка да си налее чаша минерална вода. — Не е от най-добрите новини, но поне я получихме навреме. Въпросът е какво са успели да разкрият досега. Тъкмо там започва да куца системата. Бернхард Офен трябваше да ги ликвидира в Париж. Вместо това самият той бе застрелян от американския полицай. Трябваше да бъдат унищожени при експлозията във влака или от парижките сътрудници, които чакаха заедно с мен списъка на оцелелите, за да пристъпят към действие. И това не стана. Сега идват тук само ден и половина преди речта на господин Либаргер. — Фон Холден допи чашата и я остави на масичката. — Не мога да се справя с този проблем, ако замина за Цюрих.
Шол се облегна назад и огледа Фон Холден. В това време котката слезе от канапето и с изящен скок се озова в скута му.
— Ако тръгнеш веднага, Паскал, ще се върнеш до вечерта.
Фон Холден го гледаше тъй, сякаш се питаше дали не е полудял.
— Господин Шол, тези хора са опасни. Не разбирате ли?
— Знаеш ли защо идват в Берлин, Паскал? Мога да ти го обясня с две думи: Албърт Мериман. Той им е казал за мен. — Шол лекичко се усмихна, сякаш мисълта го ласкаеше. — Когато за пръв път пристигнах в Палм Спрингс през лятото на 1946, срещнах един деветдесетгодишен старец. Още като хлапе през 1870 бил ловец на индианци. Сред многото неща, които ми разказа, спомена и това, че избивали малките индианчета без оглед на възрастта. Защото знаели, че ако ги пощадят, един ден момчетата ще станат мъже.
— Господин Шол, какво искате да кажете?
— Искам да кажа, Паскал, че когато наех Албърт Мериман, трябваше да си спомня тази история. — Дългите пръсти на Шол плъзнаха като бръсначи през котешката козина. — Наскоро прегледах личния си архив. Един от хората, за които се погрижи хер Мериман, проектираше хирургически инструменти. Името му беше Озбърн. Склонен съм да вярвам, че именно неговият син пристига заедно с двамата полицаи.
Придържайки котката с една ръка, Шол стана и се отправи към балконската врата. Докато посягаше да отвори, Виктор Шевченко го изпревари.
— Остави ни сами — нареди Шол и пристъпи навън под слънчевите лъчи.
За околния свят Ервин Шол беше елегантен старец, надарен с обаяние и невероятна работоспособност, благодарение на която бе достигнал върха. Запазвайки собствената си личност в пълна сянка, той притежаваше почти магическа способност да разгадава чуждия характер. За президенти и държавници това бе скъпоценна дарба, защото им даваше възможност да проникнат в най-потайните амбиции на своите противници. Но към ония, които не желаеше да очарова, Шол проявяваше ледено високомерие, предпочитайки да ги покори чрез жестокост и страх. А шепата приближени — между тях и Фон Холден — подчиняваше на най-мрачната част от своята натура.
Шол се озърна през рамо и видя, че Фон Холден е излязъл след него на балкона. За момент зарея поглед осем етажа по-надолу, към оживеното движение по Фридрихщрасе. Питаше се защо толкова цени младите мъже и в същото време не им се доверява. Може би по същата причина не ги допускаше до себе си в сексуално отношение. Само след няколко години щеше да навърши осемдесет, а сексуалните му желания си оставаха все тъй силни. Но истината бе, че през целия си живот нито веднъж не бе оставал гол по време на секс, било то с мъж или жена. Естествено, партньорът му се разголваше, но да го стори сам беше немислимо, защото би изисквало да допусне неописуема вяра и уязвимост. Всъщност още от детството си не бе оставал гол в присъствието на друго човешко същество. А единственото дете, което го видя в това състояние, отдавна не беше сред живите — Шол разби главата му с чук и зарови трупа в мазето. Тогава беше на шест години.
