— Те не идват в Берлин заради господин Либаргер или защото имат представа какво става в Шарлотенбург. Идват заради мен. Ако полицията разполагаше с доказателства за връзките ми с Мериман, отдавна щеше да предприеме мерки. В най-добрия случай знаят нещичко, казано вероятно на Озбърн от човек, който вече е мъртъв. И в резултат организират полицейска разузнавателна акция. Стратегически пресметната, но напълно прозрачна, тъй че адвокатите лесно ще я осуетят по един или друг начин… Съгласен съм, Озбърн е нещо друго. Той идва заради баща си. Не дължи нищо на полицаите и допускам, че просто ги е използвал с надеждата да се добере до мен. Пристигне ли, той ще рискува. А това, боя се, означава намеса на безумство и страст, която може да обърка събитията. — Шол се обърна и под ярките слънчеви лъчи Фон Холден видя дълбоките бръчки на старостта по лицето му. — Те идват тук добре защитени. Открий ги, наблюдавай. В един момент ще опитат да се свържат с мен, да уговорят място и час за разговор. Това ще е нашата възможност да ги изолираме. И тогава двамата с Виктор ще извършите каквото е необходимо. А междувременно заминаваш за Цюрих.
Фон Холден извърна глава, после отново го погледна.
— Господин Шол. Подценявате тези хора.
Досега Шол се държеше спокойно и небрежно. Просто галеше котката и излагаше своя план за действие. Но внезапно лицето му почервеня.
— Може би смяташ, че ми харесва тези хора, както ги нарече, да са още живи, а оная жена при Либаргер да ни създава неприятности? За всичко това, Паскал, за всичко си отговорен ти! — Разтревожена, котката се дръпна от ръцете на Шол, но той я удържа и машинално продължи да я гали. — И след целия този провал дръзваш да спориш. Ти ли откри защо идват в Берлин тия хора? Ти ли разбра какво са замислили? Ти ли предложи план за тяхното премахване?
Прикован под свирепия поглед на Шол, Фон Холден не смееше да помръдне. Любимият син, който не може да стори зло, изведнъж се бе провинил. Това бе нещо повече от разочарование — беше измяна и Фон Холден го знаеше. За да го въведе в най-тесния кръг и да го направи отговорник по сигурността на цялата Организация, Шол трябваше да се пребори с Дортмунд, Залетл и Ута Баур. Това му отне месеци, но в крайна сметка той успя да ги убеди, че са последните оцелели от някогашната йерархия. Вече остаряват, твърдеше Шол, а не са се погрижили за бъдещето. Най-великите империи са рухвали за броени дни само защото не е имало ясен план за наследяване на властта. След време други ще заемат техните места начело на Организацията. Може би съпрузите Пайпер, Ханс Дабриц, Хенрик Щайнер или дори Гертруде Бирман. Но това време още не е дошло, а дотогава Организацията се нуждае от вътрешна защита. Шол познава Фон Холден още от дете. Той има необходимото образование и закалка, отдавна се е доказал като способен и верен сътрудник. Трябва да му се доверят и да го направят отговорник по безопасността — ако не за друго, то поне заради бъдещото спасяване на всичко, към което се стремят.
— Съжалявам, че ви разочаровах, господине — прошепна Фон Холден.
— Паскал — омекна Шол. Гласът му отново стана тих. Котката в ръцете му се отпусна и той продължи да я гали. — Знаеш, че те обичам като син, какъвто нямам. Но днес не мога да си позволя да ти говоря като на син. Ти си Leiter der Sicherheit и отговаряш за сигурността на цялата операция.
Внезапно Шол стисна котката за врата. Рязко я дръпна и протегна ръка настрани от балкона, на двайсет и пет метра над уличното движение. С див писък животното размаха лапи. После се сви на топка и задраска ръката на Шол в отчаян опит да се удържи над бездната.
— Никога не бива да оспорваш моите заповеди, Паскал.
Дясната лапа на котката се стрелна нагоре, оставяйки назъбена кървава диря по китката на Шол.
— Никога. Ясно ли е?
Шол сякаш не забелязваше котката. Лапите удряха, раздираха отново и отново, докато цялата му ръка се обля в кръв. Но погледът му продължаваше да се впива в очите на Фон Холден. Нямаше болка, защото не съществуваше нищо друго. Нито котката. Нито уличното движение. Единствено Фон Холден. Искаше пълното му подчинение. Не само в този миг, а до последен дъх.
— Да, господине. Ясно е — едва прошепна Фон Холден.
Шол го погледа още малко.
— Благодаря ти, Паскал — тихо изрече той.
После разтвори пръсти и котката с неистов вой полетя като камък надолу. Шол дръпна ръка над парапета и я протегна напред с дланта нагоре. Кръвта описваше тъмен полукръг около китката му, преди да попие в белоснежния маншет на ризата.
— Паскал — произнесе той, — когато му дойде времето, отнеси се с дълбоко уважение към младия доктор. Убий го пръв.
Фон Холден погледна ръката пред себе си, после вдигна очи към Шол.
— Да, господине — отново прошепна той.
