Отпред блестяха светлините на уличното движение. Озбърн отново се озърна. Дърветата тънеха в мрак. Навярно двамата продължаваха преследването, но нямаше как да разбере. Задъхан, с разтуптяно сърце, той побягна напред, като се подхлъзваше по мокрите листа. Най-сетне усети под краката си плочки и разбра, че е достигнал края на парка. Уличните лампи и фаровете на колите бяха съвсем наблизо. Без да спира, той изскочи на асфалта. Наоколо се раздаде воят на клаксони. Озбърн отскочи от една кола, после от друга. Изскърцаха спирачки. Едно такси рязко зави настрани и с трясък се вряза в паркиран автомобил. В следващата секунда нова кола връхлетя върху таксито и запрати към мрака парче от задната му броня.
Озбърн не погледна назад. С пламнали дробове се хвърли зад редица паркирани коли, пробяга още стотина крачки и свърна по първата пресечка. Забеляза пред себе си ярко осветено кръстовище. Със сетни сили зави зад ъгъла и потъна в гъмжило от пешеходци.
Пъхна пистолета под колана си, прикри го със сакото и продължи напред, като се мъчеше да прогони паниката. Край един павилион за хамбургери спря и погледна назад. Нищо. Дали изобщо го бяха преследвали, или само си въобразяваше? Той въздъхна и продължи напред през тълпата.
Насреща се зададоха неколцина предизвикателно облечени младежи и едно тъмнокосо момиче му се усмихна. Защо бе извадил пистолета? Онзи човек само се бе обърнал. А другият можеше да е просто случаен минувач. Но неестествената походка на непознатия, поздравът, рязкото му обръщане — всичко това бе накарало Озбърн да сметне, че го нападат. Затова бе постъпил така. И правилно. По-добре да сбърка, отколкото да лежи с куршум в главата.
Часовникът на една витрина показваше 22:52.
До този момент бе забравил за Маквей. Но след осем минути трябваше да е в хотела, а нямаше представа къде се намира. Какво да прави? Да позвъни? Да измисли нещо, да каже, че…
Ненадейно иззад близкия ъгъл се появи Европейският център. Върху фасадата светеше името на хотел „Палас“.
Шест минути преди единайсет Озбърн влезе в асансьора и натисна бутона за шести етаж. Вратата се затвори и кабината потегли. Беше сам и в безопасност.
Опитвайки да забрави двамата от парка, той огледа кабината. Отляво имаше огледало. Озбърн се среса с пръсти и приглади сакото си. На другата стена имаше туристически плакат с най-важните забележителности на Берлин. Една от централните снимки показваше двореца Шарлотенбург. Изведнъж Озбърн си спомни какво бе казал Ремер. „Поводът е завръщането на някой си Елтон Карл Либаргер. Индустриалец от Цюрих, който преди година бил претърпял тежък инсулт в Сан Франциско, но вече е напълно здрав.“
— Дявол да го вземе! — шепнешком изруга той. — Дявол да го вземе!
Как не се бе сетил досега!
Точно в 22:58 Озбърн почука на вратата на стая 6132. След малко Маквей му отвори. Зад него имаше още пет души и всички те гледаха мълчаливо новодошлия. Нобъл, Ремер, Йоханес Шнайдер и двама униформени полицаи.
— Завръщането на Пепеляшка — мрачно обяви Маквей.
— Загубих се. Търсих хер Шнайдер навсякъде. Какво друго можех да направя?
Без да обръща внимание на навъсените погледи, Озбърн прекоси стаята вдигна телефона и набра номер. Отначало не чу нищо, после се раздаде сигнал.
— Доктор Мандъл, моля — каза той.
Ремер сви рамене, благодари на полицаите и ги изпрати до вратата.
— Благодаря, ще се обадя по-късно. — Озбърн остави слушалката и се обърна към Маквей. Когато заговори гласът му звучеше бодро и енергично. — Поправете ме, ако греша, но според всичко, което видях досега, шансовете Шол да стигне до съд са почти нулеви. За присъда не си струва и да говорим. Той е прекалено могъщ, прекалено влиятелен, с две думи — стои над закона. Нали така?
— Вие сте на ход, докторе.
— Тогава дайте да погледнем от другата страна и да се запитаме защо човек като Шол идва от другия край на света да почете някаква почти несъществуваща личност, а в същото време очевидно организира поредица от убийства, прерастващи в истинска лавина с наближаването на приема в Шарлотенбург. — Озбърн огледа другите двама, после отново се обърна към Маквей. — Обзалагам се, че Либаргер е ключът към всичко. И ако узнаем кой е той, непременно ще разкрием и доста неща за Ервин Шол.
— Ако мислите, че можете да откриете нещо повече от германската полиция — заповядайте!
— Мисля, че мога, Маквей. — Озбърн кимна към телефона. Целият трепереше от възбуда. Сега твърдо знаеше, че е невъзможно да се справи сам, но вече нямаше да го държат настрани от играта. — Обадих се на доктор Хърб Мандъл. Той не само е най-добрият сърдечно-съдов хирург, когото познавам, но и един от директорите на Областната болница в Сан Франциско. Ако Либаргер наистина е претърпял инсулт, трябва да има история на заболяването. И тя ще започва от Сан Франциско.
