Настана мъртвешка тишина. В стаята имаше четирима мъже и нито един от тях не помръдваше. Бяха затаили дъх. После Озбърн сякаш видя как Ремер едва доловимо се люшва назад.
— Хайде, Манфред — добродушно подхвърли Маквей.
Но в този момент той нямаше намерение да бъде добродушен. Целенасочено бъркаше в раната, заварвайки Ремер неподготвен.
— Знам, Манфред, не е честно — тихо добави Маквей. — И все пак те питам. Заради последната надежда, че именно това ще ни помогне.
— Маквей, не мога…
— Можеш.
Ремер се озърна из стаята.
— Weltanschauung42 — изрече той почти шепнешком. — Хитлеровата представа за живота като вечна борба, в която само силните оцеляват, а най-силните властват. Според него германците някога са били най-силни сред силните. И следователно избрани да управляват. Но с поколенията тази сила почнала да запада, защото чистата германска раса се смесвала с други, по-низши. Хитлер е вярвал, че в цялата човешка история смесването на расите е единствената причина за гибелта на древните култури. Затова Германия загубила Първата световна война — защото арийците вече не пазели чистотата на своята кръв. Според Хитлер германците са били висша раса и можели отново да си възвърнат някогашното величие… но само чрез извънредно грижлив расов подбор.
Хотелската стая се бе превърнала в театър с трима зрители и един-единствен актьор. Ремер стоеше изпъчен. Очите му блестяха, по челото му избиваше пот. Вече не шепнеше, гласът му се бе издигнал в твърд и безпогрешен монолог, сякаш предварително учен наизуст.
— В началото на нацисткото движение германците са осемдесет милиона; след сто години Хитлер предвижда двеста и петдесет милиона, дори повече. Затова Германия се нуждае от Lebensraum — жизнено пространство. Много жизнено пространство, чрез което нацията да си осигури правото на пълна свобода и независимост. Но жизнено пространство и земя, казва Хитлер, има единствено за народите, притежаващи силата да ги извоюват. Тоест, новият райх трябва пак да поеме по пътя на тевтонските рицари. Да извоюва с меч земя за германския плуг и хляб за германския стомах.
— Значи решили набързо да оправят работата като изтребят шест милиона евреи, за да не кръшкат с германките? — запита Маквей с гласа на стар провинциален съдия, който е изтървал нещо и се опитва да разбере. Нарочно поддържаше шеговит тон, защото знаеше, че Ремер ще се опита да отвърне на удара, да защити миналото. И своята вина.
— Трябва да разберете обстоятелствата. Това става след жестокото поражение в Първата световна война. Версайският договор е отнел нашата гордост, инфлацията достига чудовищни размери, безработицата е масова. Кой би дръзнал да спре един водач, дошъл да ни върне гордостта и самоуважението? Той ни обгръща в чара си и ние потъваме, изчезваме. Погледнете старите филми, старите снимки. Вижте лицата на хората. Те обичат своя фюрер. Обичат неговите думи и огъня в тях. И затова няма значение, че са думи на необразован, безумен човек…
Изведнъж лицето на Ремер стана безизразно и той млъкна, сякаш бе забравил какво иска да каже.
— Защо? — изсъска Маквей като суфльор в евтин театър. — Чухме урока по история, Манфред. А сега ни кажи истината. Защо сте потънали в чара на Хитлер? Защо сте повярвали в идеите и страстите на необразован, безумен човек? Нима прехвърляш цялата вина върху него?
Ремер отчаяно стрелна поглед из стаята. Беше достигнал последния предел.
— Нацистите са нещо повече от Хитлер, Манфред. — Маквей вече не беше стар провинциален съдия. Гласът му се врязваше в подсъзнанието на Ремер, заповядваше да потърси по-надолу. — Въпреки цялата си власт, не е бил само той…
Ремер бе забил поглед в килима. Когато надигна глава, в очите му блестеше ужас.
— Както други народи вярват в религия, ние вярваме в митове. Те са древни, първични, вродени… и лежат под самата повърхност, очаквайки историческия миг, когато обаянието на нов водач ще им вдъхне живот… Хитлер е последният и до ден днешен бихме го последвали, накъдето и да ни поведе… Това е древна култура, Маквей — идва от Прусия и много преди нея. Тевтонски рицари препускат в мъглата. Покрити с брони. Мечове литват нагоре в железни юмруци. Тътнещи копита разтърсват земята, газейки всичко по пътя си. Завоеватели. Господари. Наша земя. Наша съдба. Ние сме висшите. Раса на господари. Чистокръвни германци. Руса коса, сини очи и тъй нататък.
Ремер изгледа втренчено Маквей. После се завъртя, измъкна цигара, запали я и отиде да седне на канапето, колкото се може по-далече от другите. Придърпа един пепелник и наведе глава. Цигарата остана забравена между пожълтелите му пръсти. Димът й бавно се виеше към тавана.
Озбърн лежеше в мътните лъчи на новото утро и слушаше тежкото дишане на Нобъл, долитащо от съседното легло. Маквей и Ремер спяха в другата стая. Бяха загасили лампата в три и половина, сега наближаваше шест без четвърт. Беше спал по-малко от два часа.
