— Мистър Гьоц. Също като вас, мен и Фон Холден, въпросните господа се намират в голям европейски град, населяван от значителен брой амбициозни и злонамерени люде. До края на деня мистър Маквей и неговите приятели ще се озоват в ситуация, която няма да има нищо общо с Организацията. А когато властите започнат разследване, с изненада ще открият, че тези привидно почтени граждани всъщност са имали най-долно минало, изпълнено с позорни тайни, които досега са успявали да укрият от своите близки и колеги. По принцип подобни хора не би трябвало да сочат с пръст най-достойните германски граждани, освен ако са решили да го сторят за лична облага, например чрез шантаж и изнудване. Прав ли съм, Паскал?
— Разбира се — кимна Фон Холден.
Неговата задача бе да изолира и ликвидира Маквей, Озбърн, Нобъл и Ремер. За другото щяха да имат грижа оперативните сътрудници в Лос Анджелис, Франкфурт и Лондон.
— Ето, сам виждате, мистър Гьоц. Няма за какво да се тревожим. Ни най-малко. Тъй че ако не сте забелязал в разсъжденията ми някакъв сериозен пропуск, бих предпочел да се върнем към въпроса за агенцията в Холивуд.
Телефонът иззвъня и Шол вдигна слушалката. След миг погледна Гьоц и се усмихна.
— Разбира се! — възкликна той. — Винаги съм на разположение за кардинал О’Конъл.
Озбърн стоеше под душа и се мъчеше да прогони вълнението. Беше девет сутринта на 14 октомври, петък. Оставаха още единайсет часа до началото на церемонията в Шарлотенбург.
С Каролин Хенигер пак бяха ударили на камък. След завръщането в хотела Ремер отново бе проверил данните за нея. Германска гражданка, неомъжена с единайсетгодишен син. През седемдесетте и осемдесетте години живяла в Австрия. През лятото на 1989 се преселва в Берлин. Редовно гласува, плаща си данъците, няма полицейско досие. Ремер имаше право — нищо не можеха да направят.
И все пак тя знаеше. А Озбърн знаеше, че знае.
Внезапно вратата на банята се разтвори с трясък.
— Озбърн! — кресна Маквей. — Излизайте! Веднага!
Трийсет секунди по-късно мокрият Озбърн стоеше пред телевизора с кърпа около кръста. Предаваха на живо от Париж. Мрачни мъже излизаха един след друг на трибуната на френския парламент, казваха по няколко думи и се връщаха на местата си. Зад кадър вървеше задъхан коментар на немски. После започна интервю на френски с някаква видна личност и Озбърн дочу името на Франсоа Кристиан.
— Подал си е оставката.
— Не — каза Маквей. — Намерили са трупа му. Смятат, че е самоубийство.
— О, Господи — изохка Озбърн.
Ремер разговаряше по единия телефон с Бад Годесбург, до него Нобъл звънеше в Лондон. И двамата търсеха повече подробности. Маквей превключи звука и от телевизора се раздаде английски превод.
— Трупът е открит случайно от любител на спорта при сутрешния му крос през една гора недалеч от Париж — говореше женски глас, докато на екрана показваха гориста местност, обградена от полицейски кордон. — Твърди се, че през последните дни Кристиан е бил в депресия. Натискът за създаване на обединена европейска държава предизвикал вътрешни противоречия във френското правителство и съпротивата на Кристиан го поставила в малцинство. Чрез отказа да промени позицията си той загубил доверието на министрите. Правителствени източници твърдят, че е бил принуден да подаде оставка, която трябвало да бъде оповестена тази сутрин. Но според непотвърдени изказвания на съпругата му в последния момент Кристиан е решил да отхвърли оставката и да свика днес заседание с представители на водещите партии. — За няколко секунди гласът замлъкна. Кадрите се смениха и коментарът продължи. — В цялата страна флаговете са спуснати наполовина. Френският президент обяви национален траур.
Озбърн осъзнаваше, че Маквей говори нещо, но не чуваше нито дума. Можеше да мисли само за Вера. Питаше се дали вече знае и откъде е научила. Или ако още не знае, как и къде ще чуе новината. И как ще се чувства след това. Мина му мисъл колко е нелепо да се вълнува за съдбата на бившия й любовник. Но истината бе, че я обичаше прекалено много. Нейните тревоги, нейните страдания бяха и негови. Искаше да бъде до нея, да сподели мъката. Изобщо не го интересуваше какво приказва Маквей.
— Млъкнете за момент и ме изслушайте, ако обичате — внезапно кресна той. — Вера Монере… Франсоа Кристиан я беше скрил на онова място, където се обадих от Лондон. То е някъде в провинцията. Може още да не е чула. Искам да й позвъня. И искам да ми кажете дали е безопасно.
— Вече не е там — подхвърли Нобъл и остави слушалката.
— Какво говорите? — Озбърн изтръпна от тревога. — Как можете да…
Той не довърши. Нямаше смисъл да пита. Беше затънал до гърло. И Вера също.
