Озбърн не беше единственият отчаян човек в Берлин.
Очаквайки Фон Холден да се появи в кабинета на Софие-Шарлтонещрасе, Каду бавно се превръщаше в развалина. През изминалите два тревожни часа беше се оплаквал на всеослушание от немското кафе, от липсата на френски вестници, от всичко, което му дойдеше на ум, само и само да пропъди тревогата за Аврил Рокар. Вече двайсет и четири часа откакто Аврил трябваше да приключи със задачата в Нанси и да му докладва, но още нямаше никаква вест от нея.
Четири пъти бе звънял безуспешно на домашния й телефон в Париж. След една безсънна нощ бе телефонирал на „Ер Франс“ да провери дали е излетяла с първия полет за Берлин. Когато получи отрицателен отговор, нервите му не издържаха. Беше отлично обучен терорист, убиец и професионален полицай; от високия си пост в Интерпол цели трийсет години бе отговарял за сигурността на Ервин Шол по целия свят. Но вътре в душата си Каду беше пленник на любовта. Аврил Рокар беше неговият живот.
Накрая пое огромния риск да се свърже със своя агент във френските тайни служби, който потвърди, че край Нанси са били убити трима мъже и една жена, но засега няма повече данни. Почти обезумял, Каду предприе последния и всъщност най-логичен ход. Телефонира в хотел „Кемпински“.
За негово огромно облекчение Аврил Рокар бе пристигнала в 7:15 с такси от гарата. Каду затвори телефона и запали цигара. Издиша дима, усмихна се блажено и заблъска с юмрук по бюрото.
Беше точно 10:59. Тъй като Фон Холден все още се бавеше при Шол, Каду взе телефона и опита да се свърже със стаята на Аврил в хотел „Кемпински“. Но не му провървя, линията даваше заето.
Линията даваше заето, тъй като Маквей говореше с Шол по същия телефон. Първата част от разговора им беше сдържана и любезна. Поприказваха за общия си познат кардинал О’Конъл, сравниха времето в Германия с климата на Южна Калифорния и се учудиха как тъй са попаднали едновременно в Берлин. След това стигнаха до причината за обаждането на Маквей.
— Бих предпочел да го обсъдим лично, мистър Шол. Не желая да има недоразумения.
— Не ви разбирам.
— Да речем, че става дума за личен въпрос.
— Мистър Маквей, денят ми е запълнен до предел. Не можете ли да изчакате докато се завърна в Лос Анджелис?
— Боя се, че не.
— Колко време ще трае разговорът според вас?
— Половин час, може би малко повече.
— Ясно…
— Знам, че сте много зает и високо оценявам добрата ви воля, мистър Шол. Доколкото знам, тази вечер ще бъдете на приема в Шарлотенбург. Защо да не се срещнем там малко по-рано? Например около…
— Ще ви чакам точно в пет на Хауптщрасе 72. Това е частна резиденция в квартала Фриденау. Сигурен съм, че ще я откриете. Приятен ден, мистър Маквей.
Шол остави слушалката и се завъртя към Фон Холден, който не бе пропуснал нито дума от разговора.
— Това ли искаше?
— Това исках — каза Фон Холден.
Макар че Каду така и не успя да се свърже със стаята на Аврил Рокар в хотел „Кемпински“, телефонистката бе получила нареждане от БКА да задържи връзката докато полицията засече откъде идва обаждането.
Именно поради това Озбърн беше отново в компанията на инспектор Йоханес Шнайдер. Само че този път с тях имаше още един агент от БКА на име Литбарски — едър, плешив вдовец с две деца. Седнали в тясното сепаре на една близка кръчма, тримата пиеха кафе и чакаха Маквей, Нобъл и Ремер да проверят апартамента на Софие-Шарлотенщрасе.
През открехнатата врата на апартамента надникна жена на средна възраст с боядисана в червено коса и слушалки на ушите, сякаш току-що бе станала от телефонното табло. Ремер показа полицейската си карта и се представи на немски. После обясни, че полицията иска да разбере кой се е обаждал преди около час до хотел „Кемпински“.
— Нищо не мога да ви кажа — отсече жената.
— Тогава намерете някой, който може.
Жената се поколеба и заяви, че всички са отишли да обядват. Ремер любезно предложи да почака. А ако има някакви проблеми, да дойде пак със заповед за обиск. Внезапно жената надигна глава, сякаш се вслушваше в нечий далечен глас. После го погледна и се усмихна.
— Извинявайте — каза тя. — Просто сме ужасно заети. Грижим се за организацията на една частна вечеря тази вечер в двореца Шарлотенбург. Непрекъснато идват видни личности и ние се мъчим да координираме всичко. Много от тях са настанени в хотел „Кемпински“. Вероятно аз съм се обадила. Да проверя кои гости са пристигнали и дали всичко е наред.
— Кои гости проверявахте?
— Аз… аз вече ви казах. Много са.
— Избройте ги.
— Трябва да проверя в книгата.
— Проверете.
Тя кимна и ги помоли да почакат. Ремер отвърна, че би било по-добре да влязат с нея. Жената отново вдигна глава и се загледа настрани.
— Добре — кимна тя след малко и ги поведе по тесен коридор към бюрото си, разположено в малка странична ниша.
Върху бюрото имаше голям телефонен разпределител и ваза с жълта роза. Жената седна, бутна вазата настрани и разгърна дебела папка. Откри списъка за хотел „Кемпински“ и рязко го поднесе пред лицето на Ремер. Бяха вписани шест имена, включително Аврил Рокар.
