Ремер се обади на техниците, извади касетата и зареди нова. Кадърът беше почти същият, но заснет от малко по-друг ъгъл. Леко движение в прозореца на горния етаж потвърждаваше, че Маквей е прав — някой наблюдаваше оттам. Изведнъж едно сиво БМВ зави откъм улицата и спря пред пазачите. След малко портата се отвори и колата продължи по алеята. Когато спря край сградата, отвътре излезе висок мъж, който бързо изтича по стъпалата.
— Кой ли може да бъде? — запита Маквей.
Ремер мълчаливо поклати глава.
— Жалко, щеше да е голям късмет — мрачно подхвърли Нобъл и разгърна папка с фотографии, подредени по азбучен ред. Досега Бад Годесбург им бе изпратил снимки на шейсет и трима от стоте поканени. Повечето бяха от шофьорски документи, но имаше и изрезки от вестници и списания. — Аз поемам от А до F, а вие можете да се карате за остатъка от азбуката.
— Първо да го увеличим.
Ремер върна кадъра и натисна бутона за бавен ход. Когато колата плавно спря пред стълбището, образът започна да расте. Човекът излезе и…
— Боже Господи! — възкликна Озбърн.
Маквей светкавично врътна глава към него.
— Познавате ли го?
Ремер върна назад и спря кадъра в момента, когато Фон Холден излизаше от колата. Но Озбърн вече не гледаше екрана. Беше се обърнал към Маквей.
— Този човек ме следеше в парка.
— Какъв парк? Какви ги дрънкате, дявол да го…
— Снощи, когато излязох. Нарочно се изплъзнах от Шнайдер. — Озбърн беше настръхнал от вълнение. Лъжата му излизаше наяве, но това изобщо не го интересуваше. — Тръгнах през Зоологическата градина към хотела на Шол. Изведнъж осъзнах, че нямам представа какво върша. Че мога да проваля всичко. Канех се да поема обратно, когато този тип — той посочи екрана с пръст — се зададе към мен. Знаете, че носех пистолет. Сигурно съм се изплашил. Извадих пистолета. Още един се криеше в храстите… казах им да се махат. После си плюх на петите.
— Сигурен ли сте, че е той?
— Да.
— Значи наблюдават хотела — констатира Ремер.
Нобъл се обърна към него.
— Може ли да видим как влиза в къщата? С нормална скорост, ако обичате.
Изображението се раздвижи. Фон Холден затвори вратата на автомобила, прекоси алеята и изтича нагоре по стъпалата. Отвътре някой му отвори.
— Още веднъж, моля — обади се Нобъл.
Ремер повтори целия кадър и спря лентата, след като Фон Холден изчезна в къщата.
— Обзалагам се сто към едно, че е обучен в Спецназ — каза Нобъл. — Саботьор и терорист от специалните разузнавателни части на бившата Съветска армия. Човек трябва да има опит, за да ги различи. Те сигурно не подозират, но обучението в Спецназ им създава особена, балансираща походка, сякаш вървят по въже. — Нобъл се завъртя към Озбърн. — Ако този човек ви е следил, значи имате невероятен късмет, че още сте сред живите. — Той погледна Маквей и Ремер. — Ако Либаргер е настанен в къщата, нашият приятел може да се окаже негов телохранител или дори шеф на охраната.
— Или подготвя терена за Шол — добави Ремер.
— Или нещо съвсем друго — изръмжа Маквей, гледайки втренчено застиналия образ на Фон Холден.
— Капан за нас? — запита Нобъл.
— Не знам. — Маквей неуверено поклати глава, после погледна Ремер. — Изкарай увеличение и да видим дали ще открием кой е. Току-виж сме мръднали още крачка напред.
Телефонът до Ремер избръмча и той вдигна слушалката.
— Ja.
Когато пристигнаха, наближаваше два и петнайсет. Пред антикварния магазин на Кантщрасе стояха униформени полицаи. Водени от Ремер, четиримата влязоха вътре и цивилните детективи от отдела за разследване на убийства им сториха път към стаичката в дъното.
Каролин Хенигер лежеше на пода, покрита с чаршаф. До нея, също покрит с чаршаф, лежеше единайсетгодишният й син Йохан.
Ремер приклекна и дръпна единия ъгъл.
— О, Боже — прошепна Озбърн.
Маквей повдигна чаршафа от момчето и се озърна през рамо.
— Точно така, докторе. О, Боже.
Майката и синът бяха простреляни в главата.
Час и половина по-късно, в 15:55, Озбърн стоеше до прозореца в една голяма стая на старинния хотел „Майнеке“ и гледаше навън към града. Както всички останали, опитваше да прогони ужаса от преживяното и да мисли за предстоящата задача. Трябваше да се съсредоточат върху Шол. Нищо друго нямаше значение. Но въпреки това мислите продължаваха да го мъчат.
Коя бе тази Каролин Хенигер, та да извършат такова нещо с нея и сина й? Дали убиецът подозираше, че е казала нещо на полицията тази сутрин? И ако да, какво толкова е знаела? А имаше още един недоизказан въпрос, който бе забелязал в очите на Маквей: щяха ли да са живи Каролин Хенигер и нейният син, ако не беше днешното посещение? Знаеше, че товарът е негов — бе причинил гибелта на още двама души. Но сега не биваше да мисли за това.
Мина в банята и се наплиска със студена вода. Цялата операция беше прехвърлена в „Майнеке“, тъй като в новото крило на „Палас“ бяха открили труп в една стая с пряка видимост към техния апартамент. Със случая се занимаваше специално пристигнал екип от Бад Годесбург.
