Избраха „Майнеке“ защото нямаше пристройки и цялата сграда се обслужваше от един-единствен престарял асансьор. Не само враг, но дори и приятел би минал доста трудно през полицаите във фоайето, а след това би трябвало да се справи с Литбарски и Шнайдер, които дежуреха до вратата на асансьора. Така осигурени, Маквей и останалите можеха изцяло да се посветят на едно внезапно усложнение.
Каду.
Изневиделица той бе предал чрез Лондон вест до Нобъл, че се намира — поразително съвпадение! — в Берлин. Животът му бил под заплаха и трябвало непременно да разговаря с Нобъл или Маквей. Щял да се обади след час.
Маквей още си блъскаше главата над това обаждане. Докато вадеше от джоба си найлоново пликче с фъстъци и лешници, зърна неодобрителния поглед на Озбърн.
— Знам, знам. Много мазнини, много сол. Добре де, няма да ги ям. — Маквей внимателно подбра най-големия лешник, лапна го и продължи да говори с пълна уста. — Ако Каду не лъже и „групата“ се е заела с него, значи животът му наистина е под заплаха. Ако лъже, вероятно работи за тях. В такъв случай знае, че сме в Берлин. Работата му ще е да ни забаламоса да отидем на някое място, където…
На вратата се почука и Маквей млъкна насред изречението. Ремер стана, измъкна пистолета изпод сакото си и пристъпи към вратата.
— Ja?
— Шнайдер.
Ремер отвори и Шнайдер влезе в стаята, следван от красива брюнетка на средна възраст. Жената беше висока и пищна. Бледо червило подчертаваше пухкавите й устни, разтеглени във весела усмивка. Под мишница носеше голям плик.
— Това е лейтенант Кирш от службата за компютърна обработка на изображения — обясни Шнайдер.
Жената кимна на Ремер и заговори на английски:
— Радвам се, че мога да ви съобщя кой е човекът от резиденцията. Нарича се Паскал Фон Холден и отговаря за сигурността на всички делови операции на Шол в Европа. В момента събираме данни за него.
Тя отвори плика и извади две големи гланцови фотографии, направени от видеозаписа. На първата Фон Холден излизаше от колата. Снимката беше едрозърнеста, но все пак лицето му се различаваше ясно. Втората фотография се оказа по-мъглява. Млада тъмнокоса жена стоеше до прозореца и гледаше надолу.
— С жената беше доста по-трудно, но малко преди да потегля насам, получихме потвърждение от ФБР — продължи лейтенант Кирш. — Тя е американка. Името й е Джоана Марш, дипломирана рехабилитаторка от Таос, Ню Мексико.
— Елементарна полицейска работа, а, Маквей? — възхитено намигна Нобъл.
— Късмет — усмихна се Маквей.
От БКА бяха изпратили снимките по факс до полицейските управления в Берлин и Цюрих, а Маквей настоя да включат в издирването и Фред Ханли от бюрото на ФБР в Лос Анджелис. Догадката му беше твърде несигурна, но предполагаше, че ако Либаргер наистина е в резиденцията на Хауптщрасе, то вероятно ще го придружава и неговата рехабилитаторка. А сега спокойно можеше да направи обратния извод — щом тя беше там, значи и Либаргер трябваше да е нейде наблизо.
— Danke — каза Ремер и Шнайдер изведе посетителката.
Парното отопление се включи с глухо бучене. Маквей огледа внимателно двете снимки, после ги подаде на Нобъл и пристъпи към прозореца. Опитваше да се постави на мястото на Джоана Марш. За какво бе мислила, гледайки през онзи прозорец? Доколко бе в течение на събитията? И какво можеха да научат, ако успееха да се доберат до нея?
Споделяше мнението на Озбърн, че Либаргер е ключът към загадката. Но ситуацията беше поразително нелепа — от един-единствен видеозапис бяха успели да осигурят снимка на рехабилитаторката и да я идентифицират с помощта на сътрудници от другия край на света, а за самия Либаргер разполагаха само с една стара паспортна фотография, изровена от архивите на Бад Годесбург. И нищо повече. Никаква друга снимка. Което беше чисто безумие. Снимката на една толкова важна личност би трябвало да е отпечатана поне веднъж. В списание, във вестник, или поне в специализиран икономически бюлетин. Но не беше. Сякаш колкото повече търсеха, толкова по-неуловим ставаше този човек. Отпечатъци от пръстите му биха били истински небесен дар — ако не за друго, то поне за да проучат в архивите и най-вероятно пак да стигнат до задънена улица. Очевидно Елтон Либаргер беше най-потайният, най-добре охраняваният човек в целия цивилизован свят.
Маквей погледна часовника си. Беше 16:27.
До срещата с Шол оставаше едва половин час. Единствената им надежда беше Залетл, с когото Маквей отчаяно искаше да разговаря преди решителния момент. Може би днес бяха пропуснали шанса да го открият чрез Каролин Хенигер. Кой знае… Така или иначе, само Залетл би могъл да им даде сведения за Либаргер. А имаше вероятност и да е свързан с обезглавените трупове. Но ако в близките минути не настъпеше драматичен обрат, подобен разговор щеше да остане само мечта и трябваше да разчитат на онова, което вече знаеха. А то бе отчайващо малко.
