Кракът му се бе вдървил и той се боеше, че движението може да възобнови кръвоизлива. Освен това първоначалният шок започваше да отслабва и с изчезването на естественото обезболяване в крака му тръпнеше тъй жестока болка, че скоро нямаше да издържи без лекарство.
Озбърн подпря длани върху масата и се изправи. От внезапното движение му се зави свят и той дълго стоя неподвижно, като се молеше да не припадне.
Няколко играчи влязоха, видяха го и се отдръпнаха. Видя как единият разговаря с Левин и ръкомаха към него. Какво друго можеше да очаква в този вид? Изцъклен, неспособен да се държи на крака, облечен в кални и изподрани дрехи, вонящи на речна тиня, сигурно им приличаше на беглец от ада.
Но сега нямаше да мисли за играчите. Не можеше да си го позволи.
Отново погледна телефона. Дотам нямаше и десет крачки, но със същия успех би могъл да опита да се добере до Калифорния. Той взе клона, с който бе стигнал дотук, подпря се с цяла тежест и закуцука напред. Дясната ръка измества клона, десният крак я следва. Левият крак се повдига. Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Стоп. Дълбоко вдишване.
Телефонът беше малко по-близо.
Готов ли си? Хайде пак. Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Макар да се бе съсредоточил изцяло върху движението и целта, към която се стремеше, Озбърн отчетливо усещаше как всички наоколо го гледат. Лицата им се размазваха пред очите му.
Изведнъж чу глас. Собствения си глас! Говореше ясно и отчетливо.
— Куршумът е забит някъде в бедрения мускул. Не знаем точно къде, но трябва да се извади.
Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Дясна ръка, десен крак.
— Правим централен вертикален разрез по задната част на бедрото, започвайки от долния край на седалищния мускул.
Внезапно се озова в медицинския колеж. Цитираше „Анатомията“ на Грей. Как можеше да си я спомня дума по дума?
Дясна ръка, десен крак. Ляв крак. Стоп, почивка. Отсреща лицата продължават да зяпат. Дясна ръка, десен крак. Ляв крак.
Телефонът вече е съвсем близо.
Изтощен, Озбърн бавно посегна да вдигне слушалката.
— Пол, имаш куршум в бедрения мускул. Трябва да се извади незабавно.
— Знам, по дяволите. Знам. Вади го!
— Излезе. Не мърдай сега. Знаеш ли коя съм?
— Естествено.
— Кой ден е днес?
— Ами… — Озбърн се поколеба. — Събота.
— Самолетът ти вече е излетял.
Вера смъкна гумените ръкавици, завъртя се и излезе от стаята.
Озбърн се отпусна и хвърли поглед наоколо. Беше гол и лежеше по очи върху леглото в гостната на Вера. След малко тя се завърна със спринцовка в ръката.
— Какво е това? — запита Озбърн.
— Мога да ти кажа, че е сукцинилхолин — саркастично отвърна Вера. — Обаче няма да е вярно.
Като мина зад него, тя забърса бедрото му със спирт и заби иглата на спринцовката.
— Антибиотик. Сигурно ще ти трябва и тетанусна ваксина. Един Господ знае какво е имало в оная река освен Анри Канарак.
През главата му изведнъж прелетяха спомените за отминалата нощ.
— Откъде знаеш?
Вера се пресегна и внимателно го зави с одеяло. Чак до раменете, за да бъде на топло. После отиде да седне на коженото кресло отсреща.
— Беше припаднал в някакъв голф-клуб на четирийсет километра от Париж. Свестил си се за момент, колкото да им дадеш моя номер. Взех назаем кола от една приятелка. Хората в клуба се държаха много любезно. Помогнаха ми да те кача. Не носех нищо, освен успокоителни и те натъпках с тях.
— Много ли бяха?
Вера се усмихна.
— Под упойка говориш непрекъснато. Главно за мъже. Анри Канарак. Жан Пакар. Баща ти.
В далечината се раздаде сирената на линейка и усмивката й помръкна.
— Бях в полицията — каза тя.
— В полицията ли?
— Снощи. Ужасно се изплаших. Претърсиха стаята ти и откриха сукцинилхолина. Не знаят какво представлява и защо ти е трябвал.
— Но ти знаеш.
— Да, сега знам.
— Нямаше как да ти кажа, нали?
Клепачите на Озбърн натежаваха. Започваше да се унася.
— Ами полицията? — немощно избъбри той.
Вера стана, прекоси стаята, щракна нощната лампа в ъгъла и изключи централното осветление.
— Не знаят, че си тук. Поне така мисля. Когато открият трупа на Канарак и колата му с твоите отпечатъци, ще дойдат да питат дали си се обаждал.
— Какво ще им кажеш?
Вера го усети как се мъчи да сглоби фактите, да реши дали е допуснал грешка като я потърси, дали може да й се довери. Но беше прекалено изтощен. Клепачите му се склопиха и той бавно отпусна глава върху възглавницата.
Тя се наведе, докосна с устни челото му и прошепна:
— Никой няма да узнае. Обещавам ти.
