Озбърн не я чу. Вихрено падаше надолу. Не беше цял. Никога не бе осъзнавал тази истина тъй ясно, с цялата й сила и грозота. Бе станал лекар, за да прогонва болката и страданието, знаейки през цялото време, че не е способен да стори същото за себе си. Хората виждаха в него само образа на лекаря. Грижлив и сърдечен към тях. Не забелязваха останалата част от личността му, защото тя не съществуваше. Просто нямаше нищо друго и нямаше да има, докато не убиеше демоните в себе си. Онова, което знаеше Анри Канарак, можеше да ги унищожи, ала не бе успяло. Откриването на убиеца се оказваше само ирония на съдбата, от която всичко ставаше още по-лошо. Изведнъж падането спря и Озбърн отвори очи. Двамата с баща му стояха сред есенните гори на Ню Хампшър. Смееха се и хвърляха плоски камъчета по водата на езерото. Небето беше синьо, въздухът свеж и листата пламтяха в ярки багри.
Озбърн беше на осем години.
— Ой, Маквей! — възкликна Бени Гросман, после веднага го помоли да изчака и затвори телефона.
В Ню Йорк беше събота сутрин, в Лондон отдавна минаваше пладне. Седнал в миниатюрната хотелска стаичка, която Интерпол тъй щедро му осигуряваше, Маквей си наля два пръста „Феймъс граус“ без лед — защото стаята не разполагаше с хладилник — и зачака Бени да се обади.
Беше прекарал сутринта в компанията на Йън Нобъл, младия полицейски патолог доктор Майкълс и доктор Стивън Ричман — специалистът по микропатология, който бе открил, че отрязаната глава е била подложена на извънредно ниски температури.
След грижлива проверка по молба на Скотланд Ярд двете официално регистрирани крионични дружества във Великобритания — „Крионично погребение“ в Единбург и „Крио-мастаба“ в Лондон — бяха съобщили, че не е установено да липсва глава или цял замразен труп на „наемател“ в техните инсталации. Следователно трябваше да отхвърлят вероятността за доброволно замразяване, освен ако допуснеха съществуването на нелегално крионично дружество, или ако някой притежаваше преносима крионична капсула, с която да размъква из Лондон парчета от трупове, замразени почти до триста градуса под нулата по Целзий.
След като закусиха заедно, Маквей, Нобъл и доктор Майкълс пристигнаха в лабораторията на Ричман, който вече бе прегледал обезглавеното тяло на Джон Кордъл, открито преди време в малък апартамент недалече от катедралата в Солсбъри. Рентгеновите снимки показваха два метални винта, крепящи тънка пукнатина в долната част на таза. Ако Кордъл бе доживял до пълното зарастване, тези винтове вероятно щяха да бъдат свалени.
Металургичните тестове на Ричман бяха установили, че винтовете изцяло са покрити с микроскопична паяжина от пукнатини — категорично доказателство, че Кордъл е бил замразен при температури, близки до абсолютната нула, също като главата на неизвестния покойник.
— Защо? — запита Маквей.
— Обаче не е там въпросът, нали? — отвърна доктор Ричман, отваряйки вратата на задръстената лаборатория, където се бяха сврели, за да видят сравнителните фотографии на разрушения метал от винтовете на Кордъл и плочата в черепа на неизвестния.
Отправиха се към кабинета на Ричман по тесен коридор с жълтозелени стени.
Стивън Ричман бе на възраст малко над шейсетте, с набита, но стегната фигура, каквато имат хората, които на младини са се занимавали с тежък физически труд.
— Извинявайте за безпорядъка — каза той, докато ги въвеждаше. — Не чаках да ми дойде каре за покер.
Работният му кабинет беше два пъти по-малък от хотелската стая на Маквей и по-скоро приличаше на килер. Сред купищата книги, списания, писма, картонени кутии и видеокасети бяха натъпкани десетки стъкленици с консервирани органи от Бог знае колко животински видове, понякога по три-четири в една стъкленица. Нейде сред безпорядъка се мержелееха прозорец, бюро и стол. Други два стола бяха затрупани с папки и книги, но Ричман веднага ги разчисти за гостите. Макар че Маквей доброволно предложи да стои прав, стопанинът не го остави да довърши и хукна да дири четвърти стол. След петнайсетминутна експедиция той се завърна победоносно, влачейки секретарски стол с едно липсващо колело, който бе открил в мазето.
Когато най-сетне всички се настаниха, Ричман спокойно подхвана разговора оттам, където бяха прекъснали преди половин час.
— Истинският въпрос, мистър Маквей, не е „защо“, а „как“.
— Какво искате да кажете? — запита Маквей.
— Иска да каже, че става дума за човешки тъкани — намеси се Майкълс. — Първоначално експериментите при температури, близки до абсолютната нула, са били правени със соли и някои метали, например мед. — Изведнъж той осъзна, че постъпва нелюбезно и побърза да се извини. — Простете, доктор Ричман. Не исках да…
— О, няма нищо, докторе — усмихна се Ричман, после огледа Маквей и Нобъл. — Трябва да ви предупредя, че на научен жаргон всичко става ужасна каша. Но основният въпрос е в Третия закон на термодинамиката, който най-общо казано гласи, че науката никога не ще достигне абсолютната нула по ред причини, между другото и защото това би означавало създаване на абсолютен порядък. Порядък на атомно ниво.
