Погледна нервно монитора. Натрапникът или се беше махнал, или се намираше някъде между камерите.
Вдигна слушалката, набра 1 и всичко потъна в мрак.
Пиер бързо се спускаше по стълбата, използвайки всичките си атлетични умения да преодолее колкото се може по-бързо скобите.
Вратата зееше широко отворена, лампите светеха ослепително. Никога не беше влизал в пещерата без защитен костюм, но сега не бе време за предпазни мерки. Влезе тичешком и измъкна чука от колана си.
Като студент Пиер бе доста добър футболист и това му помогна да тича през пещерата с добро темпо, като в същото време запазваше равновесие върху неравните постелки. Профучаваше през залите, изображенията по стените се размазваха в периферното му зрение и създаваха у него илюзията, че тича през стада животни, мята се наляво и надясно, избягва копита и нокти.
Сърцето му се беше качило в гърлото, когато стигна Зала 9. От натрапника нямаше и следа.
На Пиер никога не му бе харесвало да се провира през тесния проход. Краката му бяха твърде дълги, за да се сгънат и да пълзи с лекота. Опита да бъде колкото се може по-тих и се замоли да не се сблъска с непознатия насред тунела. Подобно нещо би било истински клаустрофобичен кошмар.
Спря при Свода на дланите и запълзя напред. От Залата на растенията се чуваха звуци.
Натрапникът беше на четири крака, обърнат на другата страна, насочил вниманието си към някакви жици и неща подобни на тухли, които вадеше от раницата си. Не видя приближаващия Пиер.
— Кой си ти? — извика младежът.
Стреснатият натрапник погледна през рамо към специализанта — висок и мускулест, размахващ чук, заплашителна, но същевременно и доста комична гледка, тъй като Пиер гледаше уплашено като заклещен в ъгъла заек.
Мъжът бавно се изправи. Имаше дебели, яки ръце и поддържана прошарена брада. Шокът от неочакваната среща бързо се стопи, за да бъде заместен от ледена физиономия.
Пиер успя да види по-добре пръснатите по пода на пещерата неща — плетеница жици, детонатори, батерии и жълто-кафяви калъпи. Беше виждал подобни неща и преди, в мините на Сиера Леоне.
— Това са експлозиви! — извика той. — Кой си ти, по дяволите?
Мъжът не отговори.
Сведе посивяващата си глава, сякаш кимаше учтиво, хвърли се напред и улучи Пиер право в гърдите, като го отхвърли на стената върху човека птица, който си стоеше с отворената човка и нелепия си пенис.
Пиер понечи да замахне отбранително с чука, опитвайки се да отблъсне юмруците и пръстите, които бъхтеха всичките му най-чувствителни области — слабините, очите, врата. Мъжът се опитваше да му причини колкото се може повече болка и да го обездвижи максимално.
Ударите на чука не забавяха нападателя, тъй като човечността на Пиер не му позволяваше да го цапардоса в главата. Вместо това налагаше раменете и гърба, но това не беше достатъчно — противникът продължаваше да го притиска.
После нападателят нанесе силен удар в гърлото на Пиер, който му причини неимоверна болка и го хвърли в паника. Той се закашля и задави и за първи път през живота си помисли, че може и да умре. В отчаянието си замахна с чука още веднъж с все сили, като този път се прицели в темето на мъжа.
В лагера имаше трима мъже с ловни пушки и карабини. Претърсваха като обезумели каравана след каравана, подобно на глутница подивели кучета, нахълтваха във всяка кабина и когато попадаха на някоя заета, измъкваха уплашените студенти навън.
Елизабет Кутар чу суматохата и излезе сама. Видя да водят един от студентите с опряно в гърба дуло.
Елизабет хукна към манастира, като тромаво се опитваше да измъкне телефона от джоба си, бялата й опашка се мяташе над раменете й.
Успя да стигне до плевнята.
Пиер имаше само миг да се справи с ужасната гледка на лежащия в краката му мъж. Непознатият издаваше гърлени звуци и от раната на главата му бликаше кръв, която се разтичаше във всички посоки и създаваше впечатление, че мъжът е надянал червено кепе.
После Пиер изпита най-ужасната болка в живота си, светкавичен удар в бъбрека, който го остави без дъх и не му позволи дори да изкрещи.
Четиримата студенти се бяха скупчили до Елизабет Кутар в бараката. Джеръми лежеше неподвижен на пода. Мари от Бретан, единственото момиче от студентите, се тресеше неудържимо и Кутар отиде да я прегърне, без да обръща внимание на мъжа, който беше насочил заплашително оръжие към тях.
— Какво искате? — остро, почти без страх попита Кутар. — Джеръми се нуждае от лекарска помощ. Не виждате ли?
Онзи с пушката явно командваше. Не й обърна внимание и извика на тримата студенти да седнат на пода. Те смирено се подчиниха, а той отново насочи двуцевката си към тях, готов за стрелба. После кимна към жените.
Двамата му другари грубо измъкнаха жените навън, крещейки като подлудени надзиратели:
— Мърдай! Мърдай! По-живо!
При студеното лагерно огнище Кутар и Мари бяха разделени една от друга и поведени към различни каравани.
Възрастният мъж с ножа гледаше как Пиер кърви до смърт на студения твърд под на десетата зала.
