— Значи пипалата му стигат чак до Англия! Направо да не повярваш. Този Боне има топки, признавам му го.
— Какво да правим? — попита Марол.
— Относно кое?
— Относно нашите планове.
— Абсолютно нищо! — възкликна Гатиноа. — Няма какво да правим по нашите планове. Не променяй нито един детайл от операцията. Нито един!
Срещата с Фред Прентис, приятеля биолог на Сара от „Плантадженетикс“, бе уговорена за 9 часа. Биотехнологичната компания, основана от един професор по ботаника в Кембридж, се занимаваше с откриването на нови биологично активни молекули от растителни екстракти. Лабораториите бяха изпълнени денонощно с бръмченето на стотици роботизирани ръце, които се вдигаха и спускаха, за да вземат проби от растения от целия свят, изпратени в Кембридж за анализ.
Сара и Фред се движеха в едни и същи ботанически кръгове и макар никога да не бяха имали възможност да работят заедно, следяха работата на другия и се срещаха по конференции. Честно казано, тя знаеше, че той е увлечен по нея. Веднъж на един конгрес в Ню Орлиънс срамежливо я бе поканил на вечеря. Тя прие поканата, тъй като беше приятен мъж и изглеждаше самотен, а целувката за довиждане й бе спестена от алергичната му реакция на някаква подправка в супата от бамя.
Седнали в таксито, двамата приличаха на зомбита от второкачествен филм. Ръката на Люк бе бинтована, а бедрото го смъдеше. Сара имаше няколко лепенки тук-там. Бяха пропуснали закуската и се срещнаха в лобито. И двамата бяха закъснели. Излязоха забързано да намерят такси. Когато най-сетне се спогледаха на задната седалка, двамата се разсмяха.
— За колко време ще стигнем? — обърна се Люк към шофьора.
— За не повече от десетина минути, нагоре по Милтън Роуд към Сайънс Парк. Закъснявате ли?
— Малко — каза Сара. Вече беше девет.
— Няма ли да е по-добре да се обадиш? — попита Люк.
Сара прие предложението.
— Здрасти, Фред, Сара е — поде тя, като се мъчеше да звучи жизнерадостно. — Извинявай, но закъсняваме с няколко…
В далечината проблесна ослепителна магнезиева светлина. Последва разтърсващ тътен.
Над дърветата се вдигна кълбо бял дим.
— Господи! — извика таксиметровият шофьор. — Това е съвсем близо до мястото, накъдето сме тръгнали!
Сара още държеше телефона до ухото си.
— Фред? Фред?
Така и не стигнаха до Сайънс Парк. Линейки и пожарни коли вече бяха блокирали пътя и движението бе отклонено.
Не им остана друго, освен да се върнат в лобито на хотела, да пуснат новините по телевизията и да гледат репортажите на живо на „Скай“ и Ай Ти Ви в съпровод с шума на хеликоптери над главите им и вой на сирени.
Експлозията унищожила едно крило на Сайънс Парк. Към единайсет сутринта репортер от „Скай“ прочете списъка на компаниите, помещаващи се в сградата. Една от тях бе „Плантадженетикс“.
Говореше се за изтичане на газ или химическа експлозия. Спомена се и за вероятност от терористична атака. Крилото се бе превърнало в димяща каша. Жертвите били многобройни. Пристигали специалисти по изгаряния от цял Кембриджшър и другаде. Имало нужда от кръводарители.
По обяд телефонът на Сара иззвъня.
Тя погледна екрана и възкликна:
— Боже мой, Люк, това е Фред!
Върнаха се в травматологията на „Нъфилд“. Предишната нощ в чакалнята имаше само неколцина пациенти с незначителни проблеми.
Днес беше същинска военна зона. Болницата бе малка, само с петдесет легла и направо се топеше в настъпилата криза.
След като си пробиха път вътре, Люк и Сара най-сетне успяха да привлекат вниманието на една сестра и й казаха, че са приятели на една от жертвите при взрива.
— Изчакайте малко, милички — помоли ги тя и двамата бяха оставени да висят половин час, докато около тях хаотично се щураха хора. След няколко опита един млад мъж, бутащ празна инвалидна количка, се смили над тях и ги вмъкна през вратата на спешното да потърсят своя мистър Прентис из претъпканите с носилки коридори.
Гледката беше невероятна. Болницата бе на път да се разцепи. Люк вървеше напред, а Сара се взираше във всеки пострадал, като се мъчеше да разпознае лицето на Фред. Намери го след радиологичното отделение. Ръката и рамото му бяха гипсирани, стъпалата и глезените — също. Фред беше в началото на четирийсетте, със сресана на път през средата на главата коса и лице, което на цвят почти не се различаваше от гипса. Присвиваше очи като човек, изгубил очилата си.
— Ето те и теб! — подхвърли той на Сара.
— Ох, Фред! Виж се само! Толкова се разтревожих.
Фред бе мил и внимателен както обикновено. Настоя да се запознае любезно с Люк, сякаш се срещаха в конферентната зала на фирмата му.
— Слава Богу, че закъсняхте — рече той. — Иначе щяхте да попаднете в цялата тази каша.
Самият той бил в тоалетната. Бил смутен, защото обаждането на Сара го заварило със свалени панталони.
Следващото, което си спомнял, било как го изнасят пожарникари, усещал непоносима болка в стъпалата и рамото. Инжекцията морфин на паркинга го развеселила доста, призна той, и като не се броят мъчителните терзания около съдбата на неколцина колеги и приятели, бил сравнително добре.
