— Вижте ме, гледам го как се отдалечава! — извика Мати, след като се видя да приближава до будката на охранителя. — Имах особено усещане, но не обърнах внимание, защото ми напомняше на майка ми, и го съжалих!
— Нямало е как да знаеш — посочи Катарина.
Мати знаеше, че тя е права, но това не й помогна да се почувства по-добре.
Това ли беше убиецът на Крис? Дали е Крюгер, или дегизираният Павел?
Павел бе собственик на нощен клуб за двойнички на известни диви. Очевидно е много запознат с грима, нали? А Крюгер? Милиардерът може да си наеме човек да го маскира. Или да плати на някого да открадне документите.
От мислите й я изтръгна телефонът на Катарина.
— Какво? — извика Катарина и пусна високоговорителя.
— Той го направи! — Руди Крюгер надвикваше глъчката на заден план. — Той уби майка ми!
— По-бавно, Руди! — каза Катарина.
— Тя е мъртва! — гласът му трепереше. — Току-що ми се обадиха от полицията. Някой я е застрелял в главата, в колата й, недалеч от къщи. Сигурно е Херман! Сигурен съм! Или я е убил, или е поръчал убийството й! Шибана капиталистическа свиня! Той… — Руди се задъхваше. — О, боже. Той… аз й казах…
— Руди, знам, че ти е тежко. Поеми дълбоко въздух. Къде си?
— Тръгвам си от митинг, протестирахме срещу корпоративните прасета като доведения ми баща, които искат да сринат „Тахелес“ и да построят на мястото й небостъргач. Викат ме в полицията да я идентифицирам.
— Ще се срещнем там след десет минути.
Когато Мати и Катарина пристигнаха, хаупткомисар Ханс Дитрих вече бе на местопрестъплението. Стоеше в дъжда до отворената врата на черното „Порше Кайен“, мокър, навъсен и още по-прегърбен.
Иззад жълтата полицейска лента Мати забеляза инспектор Вайгел и я повика. Вайгел се приближи с учудена физиономия.
— Какво правите тук? — попита.
— Агнес Крюгер беше клиентка на Крис Шнайдер — обясни Мати. — Дитрих знае.
Внезапно подразнена, Вайгел хвърли поглед към високия комисар.
— Този човек не ми казва нищо. Сякаш не съществувам. Но и много му се събра. Баща му починал снощи от инфаркт в парка „Трептовер“. Той го открил.
— Ужасно! — възкликна Мати.
— И е дошъл на работа? — попита Катарина.
— Доколкото разбирам, само работата му е останала — отвърна инспекторката.
Мати бе чувала същото и се канеше да го каже, когато чу вика на Руди Крюгер:
— Къде е тя?
Доведеният син на милиардера тъкмо бе излязъл от таксито и се затича към тях. Той забави темпо, когато видя катастрофиралото порше от другата страна на улицата, и изплака:
— О, господи! Какво й е сторил!
На Мати вече не й изглеждаше като арогантен артист и анархист. Той бе просто момче, изгубило майка си.
Очите му се напълниха със сълзи и той отривисто ги избърса.
— Какво й е сторил? Какво й е сторил?
— Вие ли сте Руди Крюгер? — попита главен комисар Дитрих.
Беше приближил Вайгел и видя плачещия Руди.
— Той е — каза Мати.
Дитрих не й обърна внимание.
— Господин Крюгер, знам колко ви е тежко, но трябва да идентифицирате майка си. Не можем да открием пастрока ви.
— Тя е — отвърна отнесено Руди.
— Не можете да я видите оттук.
— Това е колата й.
— Моля ви, господине. Искам да погледнете лицето й. Ще прикрием раната.
Руди погледна към Катарина и Мати.
— Ще дойдете ли с мен?
Това не се хареса на Дитрих, но Мати отвърна:
— Разбира се.
Младежът трепереше като лист. Долната му устна заигра, когато застана до колата на майка си. Мати виждаше жената вътре, тялото й беше се килнало надясно. Струя засъхваща кръв се проточваше от устата й.
Сълзите капеха по бузите на Руди, когато той кимна.
— Тя е. Това е майка ми.
После се извърна, преви се надве и повърна.
Когато спазмите на Руди поутихнаха, Мати и Катарина го отведоха настрани.
— Искам вода — промълви глухо той.
— Ще ти донеса — каза Вайгел и се отдалечи.
Дъждът спря и вятърът зарони листата от дърветата пред дома на Агнес Крюгер. Руди седеше на стълбите, съкрушен и самотен.
— Хер Крюгер… — поде Дитрих.
Мати застана пред главния комисар и му каза тихо:
— Помните ли как се чувствахте снощи? Оставете го за минута!
Дитрих не бе свикнал да приема заповеди, нито да му се бъркат в личния живот. Но отвърна с премерен глас:
— Добре, госпожо Енгел.
Дотича Вайгел и подаде на момчето бутилка вода.
— Благодаря ви — каза Руди. — Много сте мила.
Дитрих го изчака да пийне, преди да го уведоми, че засега няма свидетели на убийството на майка му. Валял е силен дъжд и никой от съседите не е чул нищо необичайно.
— Къде бяхте преди час? — попита накрая.
— Аз ли? — отвърна Руди. — Бях на протест за „Тахелес“.
— Някой видя ли ви?
— Стотици хора. Изнесох реч. Там бях от сутринта.
— Имате ли представа кой е искал да я убие?
Лицето на Руди се изкриви от гняв.
— Сигурно същият, който е убил Крис Шнайдер — Херман Крюгер. Или някой, който работи за него. Сигурен съм. Кога ще го арестувате?
— Най-напред трябва да го намерим — каза Дитрих. — Да чуем неговата версия.
— Господи! — промълви Руди. — Това е просто…
— Какво?
Изтерзан от мъка, той се обърна по-скоро към Мати и Катарина, колкото към Дитрих:
