— Видях колата, когато свърших с оранта. Нямате работа тук! След месец ще съборят цялата сграда.
Мати възвърна самообладанието си и тръгна по стълбите към него.
— Съжалявам. Някога е било сиропиталище. Мой… близък приятел е живял тук.
— Мнозина са живели тук, но не съм чувал на някого да му е харесало особено.
Тя подаде ръка.
— Мати Енгел.
— Дарек Еберхарт — отвърна той, но не пое ръката й. — Махайте се оттук, фрау Енгел, това място е опасно! Подовете са прогнили. Може да пропаднете и да си счупите я крак, я врат.
— Моят приятел е… мъртъв, убит. Беше ми повече от приятел. Беше мой годеник и просто се опитвам да разбера детството му.
Еберхарт я изучаваше хладно.
— Съжалявам за загубата ви, но няма какво да научите тук. Изоставено е от двайсет години. Ошушкаха почти всичко. На държавата й трябваше цяла вечност да направи нещо, но най-накрая продаде земята на някаква компания за зелена енергия.
— Чух. Електрически крушки.
Мъжът се обърна безмълвно и пое към коридора. Мати забърза след него.
— Документите за „Вайзенхаус 44“ във Федералния архив са… непълни.
Еберхарт не отвърна и продължи към вратата.
Тя викна след него:
— Надявах се, че ще намеря някого, който знае нещо за сиропиталището, който може да е познавал Крис!
Еберхарт излезе навън. Дъждът беше понамалял. Гръмотевиците и светкавиците вече вилнееха някъде на изток.
— Трябва да се връщам на полето — каза мъжът.
Мати тръгна след него.
— Съжалявам, надявах се… — задави се от сълзи. — Просто е толкова трудно да не разбираш… защо е мъртъв, какъв човек е бил, какво е това място.
Избърса сълзите си с мокър от дъжда ръкав. Еберхарт се беше извърнал към нея, дулото на пушката наведено към земята, изражението му — неразгадаемо.
— Съжалявам — повтори тя. — Ще тръгвам. Извинете, че ви притесних и откъснах от работата.
Завъртя се и направи няколко стъпки по обраслата с трева алея към шосето.
— Хариат Ледвиг — каза фермерът. — Живее в старчески дом в Хале.
Мати спря и го погледна объркана.
— Коя е тя?
— Втора братовчедка на баща ми. Беше директорка на сиропиталището двайсет и две години.
Трийсет и пет минути по-късно Мати почука и влезе в стая, воняща на старост, на болест и на някакъв цитрусов дезинфектант. Хариат Ледвиг седеше с изправен гръб на стол до болничното легло, до нея стигаше тръбата на кислородния апарат. Приличаше на птиче с нощница, халат и пантофи и се задавяше от тежък пристъп на кашлица. Краката й бяха наметнати с одеяло. Наоколо бяха струпани книги, книга лежеше отворена и в скута й, под една лупа.
Когато кашлицата я отпусна, Хариат Ледвиг се изхрачи в кърпичка и я хвърли в кошчето между книгите.
— Какво искате? — изграчи подозрително тя.
Мати се легитимира, показа значката от „Прайвит“ и обясни:
— Срещнах сина на втория ви братовчед, Дарек, пред старото здание на „Вайзенхаус 44“. Предложи ми да поговоря с вас.
Хариат застана нащрек.
— За кого работите? За държавата?
— Не, аз…
Старицата грабна лупата и я размаха.
— Не съм участвала в насилствени осиновявания! Никога! Нито веднъж. Мога да го докажа.
Мати разбра какво имаше предвид — по време на комунистическия режим в Източна Германия понякога деца биваха отнемани от родители, обявени за „предатели“. Имената на децата се сменяха и ги даваха за отглеждане в семейства, считани за верни на държавата.
— Не съм дошла за това, госпожо Ледвиг — увери я Мати. — Нямам клиент. Просто се опитвам да разбера повече за много близък мой приятел, който е живял във „Вайзенхаус 44“ през 70-те и 80-те години.
Хариат наблюдаваше Мати, както кобра гледа мангуста.
— Името на вашия приятел?
— Крис, Кристоф Шнайдер.
Възрастната жена примигна. Смущението в изражението й се замени с болка.
Отново се разтресе в тежка конвулсивна кашлица и отмести поглед от Мати.
Когато пристъпът поотмина, посетителката й попита:
— Познавате ли Крис?
Старата жена явно се бореше със себе си, но след това се втренчи някъде в пространството зад Мати и заяви:
— Нямам нищо общо със случилото се с това момче. Абсолютно нищо.
Мати почувства огромна празнота в стомаха си. Вгледа се изпитателно в очите на жената, ръководила „Вайзенхаус 44“, и попита:
— Какво се е случило с Крис?
— Не знам — прошепна Хариат Ледвиг.
— Знаете.
Старицата се размърда с болка.
— Не знам. Защо сте дошли? Защо сега?
— Защото Крис беше убит миналата седмица.
Погледът на Хариат се разфокусира, сякаш жената се пренесе назад във времето. След миг изхриптя:
— Винаги съм се надявала, че ще има дълъг живот, в безопасност. Надявах се същото за всички тях… Аз… Аз само се опитах да им помогна, доколкото беше възможно, но не ми беше по силите. Бях добър човек в капана на невъзможна ситуация.
Старицата изхлипа последните думи:
— Невинна съм!
— Невинна за какво? — настоя Мати. — Крис е бил малтретиран в сиропиталището ли?
Хариат Ледвиг се насили да изправи гръб.
— В никакъв случай! Каквото и да е станало, се случи преди той да дойде. Преди всички те да дойдат във „Вайзенхаус 44“.
— Всички?
Старата жена се поколеба. После, прекъсвана от мъчителната си кашлица, описа снежната нощ на 12 февруари 1980 година.
