Говориха си и ядоха близо час. Буркхарт беше забавен по някакъв леко саркастичен начин и тя приписа това негово качество на заниманията му отпреди да се присъедини към „Прайвит Берлин“.
Когато се нахрани, той два пъти благодари на леля Сесилия, после Мати го изпрати до вратата.
— Най-вкусната ми вечеря от много време насам — каза той. — Благодаря!
— Няма за какво.
Мъжът се усмихна и попита:
— Ще се видим утре на срещата, нали, Енгел?
— Викай ми Мати. Ще дойда — обеща и затвори вратата.
Буркхарт наистина беше добър човек. Но тя не мислеше за него, когато си лягаше. Докато потъваше в сън, пред очите й бяха само Крис и Грета Амзел, тръгнали към „Вайзенхаус 44“.
Телефонът й иззвъня в шест и двайсет сутринта, по-малко от шест ча̀са, след като си легна. Доктор Габриел беше намерил още един сирак. Истинското му име беше Артур Бекер, променил го на Артур Йегер. Работеше като инженер за BMW в Мюнхен.
Мати се обади на охраната в BMW, за да получи телефона на Йегер, но оттам я уведомиха, че е заминал за Международното автомобилно изложение във Франкфурт на Майн, а компанията имала политика да не разкрива номерата на лични мобилни телефони. Мати настоя, че Йегер може да е в опасност, и дежурният охранител склони.
Веднага набра номера. Йегер отговори уморено. Тя се идентифицира и попита дали истинското му име е Артур Бекер.
Последва пауза.
— Не знам за кого говорите. Името ми е Йегер.
— Моля ви, господине, опитвам се да ви предупредя…
Артур почти й изкрещя:
— Не познавам никакъв Артур Бекер!
— Мисля, че го познавате, както и другите сираци — настоя тя. — Всички сте в…
— Това е много противна шега — тросна се той и затвори.
Мати пробва да му се обади още няколко пъти, но се свързваше само с гласовата му поща. Остави подробно съобщение, в което описваше случилото се с Грета Амзел и го молеше да й се обади. После ядосано се обади на Морган, който я посъветва да отиде във Франкфурт със самолета.
Накрая звънна на Буркхарт, за да я чака на терминала за частни самолети.
Пресегна се и го потупа по рамото. Той се стресна и рязко се събуди.
— Кацаме — уведоми го тя.
Буркхарт се прозина.
— Благодаря. На какво разстояние е изложението?
— Най-много петнайсет минути с кола — каза Мати точно когато самолетът докосна пистата.
Мъжът изправи гръб в креслото си, съвсем делово погледна часовника си и се намръщи.
— Да се надяваме, че ще стигнем навреме.
Хаупткомисар Ханс Дитрих вървеше след шестимата възрастни мъже, които носеха праха на полковника. Стъпваше тежко в мократа трева към зеещия гроб във „Фридрихсфелде“, централното гробище за район Лихтенберг в Източен Берлин. Главата му пулсираше от огромните количества водка, които беше погълнал предната нощ в опит да приспи ума си, за да не се удави в тъмното, затлачено мочурище, което представляваше за него баща му.
Не подейства.
Пиянските мисли на Дитрих не бяха насочени към това, което трябваше — например кланицата или Кристоф Шнайдер, Агнес Крюгер, а сега и онази Амзел. Вместо това потъна в спомени за полковника и безмилостния начин, по който го беше отгледал.
Така, с ужасния си махмурлук и колеблива крачка, главният комисар все още си припомняше студените и често необяснимо жестоки постъпки на баща му в детството си.
Дитрих беше на петдесет и две години. От малък се опитваше да разбере полковника. Но докато гледаше как възрастните мъже наблюдават спускането на урната в гроба, отново си даде сметка, че нито може да си обясни действията на баща си, нито да се примири с тях.
Полковникът беше мъртъв и скоро щеше да бъде погребан, но комисарят потръпна при мисълта, че заплахата, която баща му носеше със себе си, може никога да не умре.
Зяпаше вяло мъжете на мястото, където завинаги щеше да почива баща му. Всички бяха 70–80-годишни, със строги сиви костюми, тъмни шлифери и шапки.
Нямаше свещеник. Иначе полковникът можеше да се надигне гневно от гроба.
Но единият от мъжете, едър, с влажни очи и спукани капиляри по носа, накрая пристъпи напред и произнесе кратка реч:
— Конрад беше сред последните от своя вид. Смятам, че е съвсем подходящо последното му земно обиталище да е редом с великите.
Дитрих се загледа в една кръгла тухлена стена, превзета от лози. Знаеше, че в нея са зазидани множество урни. Висок, прав каменен къс, издялан като старинен надгробен камък, стърчеше в центъра на дворчето, заградено от стената. Около него бяха гробовете на Карл Либкнехт, Роза Люксембург, Вилхелм Пик и други седмина титани на немското комунистическо движение.
„Героите на баща ми“, помисли си с горчивина Дитрих. Толкова близо и в същото време толкова далеч.
Отмести поглед към оплаквачите на баща му. Гледаха го в очакване и се усети, че едрият мъж е млъкнал.
Не каза нищо. Направи две крачки напред, взе шепа влажна черна пръст, помисли дали да не я запрати, но после я изсипа върху урната. Отстъпи назад. Знаеше, че ръката му е кална, но не го беше грижа.
Един по един носачите на урната хвърлиха пръст в гроба и стиснаха ръката на Дитрих, като така я изцапаха още повече.
Последният опечален, едрият мъж, каза:
