Сигурно го е чула, защото се обърна, видя ме и изпищя.
Сега започвам да тичам спокойно към парк „Шилер“. Когато го стигам, мятам анорака в първото кошче за отпадъци. Продължавам да бягам, мисля да продължа така около трийсет минути, преди да се върна при мерцедеса.
Запази спокойствие, казвам си. Знаеш къде живее. И е наркоманка. Приятели мои, знаем точно къде ще бъде тя на сутринта, нали? Хмм?
Докато писъците се усилваха, Мати блъскаше по вратата на Илона Фрай и крещеше:
— Госпожо Фрай? Илона Фрай?
— Онази — произнесе женски глас. — Тя луда.
Жената стоеше на вратата на двайсет и пети апартамент — възмутена стара виетнамка, увила главата си с кафяв шал.
— Все крещи и вика, имало духове, разни такива. Луда.
Писъците вътре бяха преминали в истерични ридания.
— Отдръпни се, Мати — нареди Буркхарт.
Тя отстъпи встрани. Извадил пистолета си, следователят с все сила се стовари върху вратата. Касата се разцепи и вратата зейна.
Тръгнаха в посока на риданията.
— Не! Не! Господи, не! Моля те, Фалк! Моля те!
При споменаването на Фалк Мати се втурна покрай Буркхарт към спалнята, в която имаше матрак, няколко одеяла и лампа с гола крушка.
Същата раздърпана жена, която на записа прегръщаше Крис във фоайето на „Прайвит Берлин“ седмица преди той да умре, сега се беше свила в най-далечния ъгъл на стаята. Ръцете на Илона Фрай плътно обгръщаха главата й, сякаш да я предпазят от нечии удари.
— Не — стенеше тя. — Не, Фалк. Не.
— Няма да ти сторим нищо лошо, Илона — каза тихо Мати, докато вървеше бавно към жената. — Дойдохме да ти помогнем.
Илона Фрай примигна през сълзи и заскимтя:
— Не, моля ви. Искам да остана тук. Пия си лекарствата, уверявам ви. Имаше човек на прозореца в коридора. Беше с маска. Уверявам ви. Не ме отвеждайте пак.
— Няма да те водим никъде, ако не искаш да ходиш — успокояваше я Мати.
Илона Фрай се задъхваше и потеше като луда, но успокояващият тон на следователката я накара да свали ръцете си. Но видя Буркхарт и се дръпна назад от страх.
Мати си спомни как фрау Ледвиг й казва, че всички деца, пристигнали във „Вайзенхаус 44“ в нощта на 12 февруари 1980 г., се страхували от мъже.
Вдигна поглед към колегата си.
— Моля те, провери прозореца на коридора и пожарния изход. После се помотай отвън.
Буркхарт присви очи, но кимна.
Когато излезе, Мати се обърна и каза:
— Ние сме приятели на Крис Шнайдер, Илона. Работехме с него в „Прайвит Берлин“.
Нещо се отпусна в жената, тя се взря в Мати като към далечна светлинка сред мъглата.
— Кристоф?
Следователката седна на голия под до нея.
— Човекът, при когото отиде в „Прайвит Берлин“ преди няколко седмици. Момчето, с което сте живели във „Вайзенхаус 44“.
Илона Фрай избърса сълзите по лицето си и заекна:
— Къде е той? Трябваше да дойде и да ми каже, че е намерил сестра ми.
Мати въздъхна:
— Крис е мъртъв.
При тези думи Илона задиша учестено, задраска по китките си и застена:
— Не. Не. Моля те, кажи ми, че не е вярно.
— Съжалявам. Но е вярно. Умря миналата седмица.
Жената наведе глава и се разплака.
— Как?
— Беше убит. Открих тялото му в една кланица в…
— Не! — Илона ахна, цялото й тяло се скова и разтрепери. Устните й се разкривиха от ужас: — Не там. Не в кланицата. О, боже, не там.
Опита се да стане, но се преви на колене и повърна.
Мати беше шокирана от реакцията й. Но докато бедната жена се давеше и напъваше да повръща, стана и в банята намери овехтяла кърпа, която навлажни в мивката.
Когато се върна в спалнята, Илона Фрай се беше свлякла до стената като пребита и ритана до безсъзнание.
Мати попи потта по челото й и избърса лигите, засъхнали в ъгълчетата на устата й.
— Какво знаеш за кланицата, Илона?
Само че жената не каза нищо, взираше се в празното пространство, устата й първо се отпусна и отвори, после се сви, когато тя зарида.
— Той каза, че ще ни убие, ако проговорим, и ето че е убил Крис и дойде да убие и мен.
Приведе се напред и захлипа.
Мати прегърна Илона и почувства пулсиращата в нея агония. Когато плачът понамаля, я попита отново:
— Какво знаеш за кланицата, Илона?
Най-сетне, потръпвайки при тази мисъл, Илона Фрай прошепна:
— Знам всичко за кланицата в Аренсфелде. Всичко.
Час по-късно Мати седеше шокирана на разнебитен стол, на масичка срещу Илона Фрай, която завършваше ужасната си история.
Изтощен от разказа, гласът на Илона Фрай вече беше пресипнал при думите:
— Това беше следобедът, преди мъжете да дойдат и да ни отведат във „Вайзенхаус 44“. Тогава за последно видях и кланицата, и Фалк. Исках да го забравя заедно с всичко, което се случи там. Не можех да се насиля по-късно да се върна и да погледна. Никога. А Крис е отишъл… и…
Вдигна безпомощно ръце и преглътна сълзите си.
Мати се беше занимавала с полицейска работа през по-голямата част от съзнателния си живот и цинично смяташе, че е чула всички възможни жестокости. Но нито една от тях дори не се доближаваше до ужасната история, която чу току-що, затова в следващите няколко мига беше неспособна да изрече и дума. В стаята тегнеше тишина.
