Мати се чувстваше повече от унизена; срамът се умножаваше от този на Никлас и тя разбра защо методите на Фалк са изтръгвали признания. Огледа го от горе до долу, видя възбудата по лицето му и подутината в панталоните му и си спомни какво й беше казала Женевиев, проститутката.
Разгневи се и извика:
— Не му показвай нищо, Никлас! Иска да види страха ти. Не му позволявай. Независимо какво се случва. Недей!
Никлас се поколеба, но после стисна зъби, погледна към майка си и кимна със стъклен поглед.
„Смелото ми малко момче“, помисли си Мати.
Радостта на Фалк отшумя. Изкриви устни към жената, сякаш му е развалила удоволствието, после сви рамене.
— Все едно. Харесва ми и болката.
Отиде зад нея и дръпна силно въжето.
Кабелните връзки се впиха в китките й, раменете й изпукаха, когато краката й се отлепиха от пода.
Връзките прорязваха кожата й. Имаше чувството, че ръцете й ще се измъкнат от ставите.
Никога не бе изпитвала такава агония. Прехапа устни, за да не вика, правеше всичко по силите си да не издаде колко я боли. Но накрая, все едно викаше друг човек, чу неконтролируем гневен вой да излиза от гърлото й.
Когато Фалк застана пред нея, очите му блестяха като на дете в увеселителен парк.
Мати отказваше да го погледне. Вместо това се съсредоточи върху Никлас, който се беше отдръпнал до стената, трепереше и плачеше, но се опитваше да спре.
— Мамо!
Мати не отговори. Вместо това събра бушуващия в гърдите си гняв и го насочи.
Изви се и изрита Фалк. Върховете на обувките й за малко пропуснаха слабините му, но го удариха силно в горната част на бедрото.
Беше леко изненадан, преди да се разсмее от удоволствие.
— Ти си едва втората, която се опита да го направи. Първия път също не стана.
Ритникът само още повече нарани китките й. Болката беше непоносима. Пред очите й затанцуваха черни петна и си помисли, че ще припадне.
Но Фалк мина зад нея, пусна въжето и я сниши, докато не стъпи на пода, с ръце все така протегнати към гредата.
— Мамо, тече ти кръв! — проплака Никлас.
Зашеметена, Мати вдигна поглед — кръвта се стичаше на струйка от раните й.
Когато Фалк отново мина пред нея, Мати изохка:
— Правил си така и с майките в кланицата, нали? Увесвал си ги на куките за месо?
— Все трябва някак да местиш труповете.
— Аз не съм труп.
— Съвсем скоро ще станеш.
Посочи с ножа към Никлас и притисна върха на острието към гръдния й кош, точно под гърдата.
— Така ще ви намерят — теб, сина ти и Илона. Увиснали на куките като заклани животни.
Скъпи приятели, трябва да призная, че се забавлявам, особено защото барабаненето на дъжда върху покрива се превърна в успокоение, заглушава всичко, така че мога да се съсредоточа над удоволствието от последната си интерлюдия: майка, син, стара приятелка, очакването на смъртта.
Но после поглеждам часовника и задавам въпрос:
— Кога точно смятате, че те ще дойдат?
— Кои? — пита Мати.
Обличам едната бронежилетка и отвръщам:
— Тези, на които сте се обадили да ви спасят.
— На никого не сме се обаждали. Направихме каквото ни каза, сега ни пусни.
— Лъжкиня — казвам. — Доведохте големия хер Буркхарт, въпреки че ви казах да не го правите. Така че трябва да сте казали и на още някой какво става.
— Не сме — казва Мати. — Уверявам те, че не сме.
Взирам се в нея няколко дълги мига.
Предполагам, че е възможно. Но слабо вероятно. Отново поглеждам часовника.
Тя излезе от колата си преди около четирийсет минути. Остават ми още поне двайсет за игра, преди да разчистя терена.
Но искам да се уверя, и то бързо.
Отивам до чантата си и намирам устройство, с което се сдобих едва онзи ден.
Обръщам се с него в ръка, показва се само върхът. Размахвам го пред нея.
— Какво е това? — пита.
— Толкова е жалко, че нямаме много време — казвам. — Обичам да оставям нещата да се развиват от само себе си.
Мати започва да се извива и аз се възбуждам. Няма представа какво държа. Не е ли това най-големият страх? Непознатото? Човешкият мозък не може да се справи с непознатото. Знаете ли защо?
Защото въображението винаги си представя нещо много по-страшно.
Най-сетне отварям ръка и й показвам.
— Създадено е за планинари, които искат да запалят огън при силен вятър — казвам. — Джобна горелка. Купих си я миналата седмица. Удобна е.
Натискам спусъка, чува се пукане и тънък силен пламък излиза от една тръбичка.
— Две хиляди и четиристотин градуса — казвам, наслаждавайки се на ужаса, изписан по лицето на Мати. — Страхът от него е първичен, нали? Огън? Знаеш ли, забелязал съм, че когато нищо друго не дава резултат, страхът да не им разтопят окото обикновено кара хората да говорят.
На няколкостотин метра от сиропиталището удари гръмотевица и в стаята стана светло като ден, но Мати виждаше само жестокия пламък, съскащ от горелката.
— Не! — извика Никлас. — Недей! Моля те!
На Мати й се стори, че времето се забавя. Ясно усещаше присъствието на Фалк зад дясната си страна, където не можеше да го ритне. Изскърца със зъби и изви глава.
И тогава, като бълнуване от друго измерение, чу как Буркхарт шепне в ухото й:
