Ето това е проблемът, когато поканиш репортери в дома си. Никога не знаеш какво ще изровят. Тя реши да им каже, че навремето полицията реши да разследва нея за отвличането на детето, преди да го стори някой друг. Тогава тази версия се коментираше във вестниците и беше сигурна, че Кейт я бе прочела.
А и нямаше какво да крие.
Полицаите се отчаяха поради липсата на каквито и да било следи, това беше всичко. Понеже не откриха нещо друго, насочиха поглед към нея. Ник й каза, че ще стане така още преди да дойдат. Но никой от тях не бе готов за онова, което последва.
Обадиха се предварително и след като Ник говори с инспектора, дойде при нея и каза:
— Искат да говорят с нас, Анжи. Предполагам, че и те не знаят защо — каза той, но тя видя, че е разтревожен.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя. — Имат ли нова информация? Открили ли са нещо?
— Не, скъпа — каза Ник и взе ръката й. — Инспектор Ригби каза, че иска да поговори някъде на тихо с нас.
Инспекторът дойде и доведе със себе си двама от своите хора. Докато разговаряше с Анжела и Ник в хола, онези започнаха да претърсват къщата. Инспекторът задаваше въпросите си, а Анжела седеше и мълчеше като статуя, неспособна да отговори на нито един.
— Кога за последен път видяхте Алис, госпожо Ървинг? — попита той. За пръв път я наричаше с цялото й име, а не Анжела, и Ник реагира моментално. Мина в защита. И сгреши.
— Що за въпрос е това? — попита той прекалено високо. — Вие знаете точно кога я е видяла за последен път.
— Успокойте се, господин Ървинг — каза Ригби. — Просто искаме да сме абсолютно сигурни, че не пропускаме някоя подробност. Разбирате ли, имаме само един свидетел и трябва да проверяваме всичко по два пъти.
— Един свидетел? Когато Анжела започнала да пищи, са се събрали около десетина души.
— Но това е било след като сте заявили, че бебето е откраднато, нали? — обърна се Ригби към Анжела. Тя не вдигна поглед.
— „Заявила“ е, че бебето е откраднато? Какво означава това? — извика Ник. — Бебето е изчезнало. Някой трябва да го е взел. Какво си мислите, за бога?
Анжела стисна ръката на мъжа си, за да го спре да задава въпроси, чиито отговори не искаше да чуе.
Ник я погледна за пръв път, откакто бе започнал разпитът. Тя се запита какво видя в очите й. Разплака се, но сякаш наблюдаваше реакцията си отстрани. Като минутите в болничната стая след изчезването на Алис. След пристигането на сестрите тя като че ли се откъсна от случващото се. Нарекоха го шок, но не направи добро впечатление на хората наоколо.
— Защо не плаче? — чу тя една от жените с бели престилки да шепне на колежката си, застанала на вратата на стаята й. — Ако беше моето бебе, щях да си изплача очите.
Но Анжела не изигра очакваната роля. Цялата й енергия беше насочена в това да диша, да успее да остане жива. Изглежда, никой не разбираше това. И ето че след няколко седмици полицията беше у тях и намекваше, че тя може да се е отървала от детето си.
— Детектив — успя най-после да отвори устата си тя и Ригби се наведе към нея.
— Да, госпожо Ървинг?
— За последен път я видях в кошчето й, когато отидох да се изкъпя. Казах ви го още тогава, когато дойдохте в болницата.
Той кимна.
— А защо оставихте детето само, госпожо Ървинг?
Този въпрос не й бе задаван досега. Всъщност я питаше: „Каква майка сте, щом оставяте детето си само?“.
— За да си взема душ. Излязох да се изкъпя. Тя… спеше — запъна се Анжела.
Инспекторът погледна към Ник.
— По кое време напуснахте болницата със сина си, господине? — попита той.
— Защо задавате едни и същи въпроси? — настръхна Ник. Говореше тихо, но гневът в него кипеше. — Защо?
Инспектор Ригби потри ръце в коленете си.
— Искаме да се уверим, че не пропускаме нещо. Вие самите няма да ни простите, ако стане така, нали?
Анжела кимна. Тя не би простила такова нещо.
— Госпожо Ървинг — продължи инспекторът, връщайки я към въпроса, — какво чувствахте към Алис?
В стаята се възцари тишина. Чуваше се само накъсаното дишане на Анжела.
— Не знам какво имате предвид — каза най-после тя. — Какво да чувствам към детето си? Обичах я.
— Обичали сте я? — повтори инспекторът.
— Да. Защо се опитвате да ме объркате?
— А вие, господин Ървинг? Вие какво чувствахте към Алис? — попита Ригби с равен тон. Без никаква драма.
Ник се свлече на стола си.
— Същото. Извинете, детектив, много съм уморен. Не мога да мисля ясно — каза той глухо, като изтощен човек и Анжела взе ръката му в своята.
Инспекторът прочисти нервно гърлото си.
„Има и още“, каза си тя и се хвана с две ръце за ръба на масата, сякаш да не падне.
— Разбрах, че имате проблеми с брака си — продължи той.
Анжела вдигна поглед към него.
— Всеки брак има проблеми — каза тя и пусна ръката на Ник.
— Какъв е вашият проблем? — продължи с въпросите Ригби.
— По-добре попитайте Ник — каза тя и затвори очи.
Гласът на мъжа й долетя сякаш от другата стая, докато обясняваше, запъвайки се, как я бе предал.
— Беше грешка, детектив — каза той. — Ужасна грешка. Подхлъзване. Не означаваше нищо за мен.
Тя осъзна, че той използва същите думи, с които се бе защитил пред нея, когато го разкри.
