Тогава също се запъваше. Но не спираше да обяснява. Убеждаваше я, че могат да поправят счупеното. А тя беше ужасно изплашена от алтернативата, затова не посмя да каже „не“. Животите им бяха толкова преплетени, че не виждаше как може да разсече възела. Представи си самотата на съществуване без прозяващия се до нея Ник и реши да зарови в себе си болката и гнева. Никога не използваше името на жената, дори и в мислите си. Тя беше жена без лице и без име. Никога не я беше виждала и това помагаше. Никаквица, изкушила съпруга й — този идиот — след запой с момчетата.
Анжела така и нямаше да узнае, ако не бе взела якето му, за да го занесе на химическо чистене. По навик изпразни джобовете и откри полупразен пакет с презервативи.
— Беше само веднъж, Анжи — бе плакал той. — Бях пиян, не знаех какво върша. Моля те, прости ми! Обичам те, теб и Патрик. Обичам ви толкова много!
— Хайде да си направим още едно бебе — бе прошепнал той в леглото две седмици по-късно. — Ще бъдем щастливи, Анжи, обещавам ти. Бебето ще ни сближи.
И тя забременя. Алис трябваше да бъде лепилото, с което да залепи счупеното.
Анжела не знаеше дали той го бе правил и преди. И дали продължаваше. „Вълкът козината си мени, но нрава — не“, се въртеше в главата й всеки път, когато мъжът й се прибираше късно или излизаше за час-два. Но дори и да беше продължил, беше много внимателен.
Когато Ник стигна до края на признанието си, тя отвори очи. Детективът седеше на ръба на своя стол и претегляше всяка негова дума.
— Защо не ни казахте за това по-рано, господин Ървинг?
— Не виждам връзката с Алис — отвърна Ник.
— Онази жена, с която сте имали мимолетна, както я наричате, връзка… Как се казва тя?
— Мариан — отвърна Ник.
— А фамилията й?
— Не я знам — каза той. — Казах ви, че беше пиянска забежка. Тя няма нищо общо с нас и бебето. Защо питате за нея? Защо ровите в живота ни?
— Трябва да имаме пълната картина, господин Ървинг — каза детективът. — Трябва да знаем всичко.
Кейт и Джо пристигнаха в дома на Лен Ригби и го завариха на колене в градината да плеви и да изпраща успешно охлювите зад оградата на съседа си. Той чу името си, вдигна глава и примига на силното слънце.
— Детектив Ригби? — наведе се Кейт през ниската ограда.
— Кой пита? — изръмжа той и се опита да се изправи на крака, като потърси помощ в перваза на прозореца.
— Нека ви помогна — каза Кейт и отвори портата, готова да тръгне по пътеката. — Аз съм Кейт Уотърс от „Поуст“.
— Наистина ли? — възкликна той и добави: — Ще се справя и сам, благодаря.
Тя не обърна внимание на думите му и му подаде ръка.
— Надявам се да ми помогнете с един от старите ви случаи, детектив Ригби. Обещавам да не ви отнемам много време.
Той се засмя, позволи й да го подкрепи и каза:
— Време, колкото щеш. Ще кажа на госпожа Ригби да ни приготви нещо за пиене.
Той ги поведе през оранжерията към задната част на градината и се скри навътре да уведоми съпругата си за ненадейните гости.
— Така. За какво искате да ме питате? — попита той, когато се появи отново и седна в един плетен стол.
— Алис Ървинг — започна Кейт. Нямаше смисъл да го увърта. Детектив Ригби беше точен човек, виждаше се отдалече.
— А — кимна той, пое поднесената от жена му чаша и я сложи внимателно на малката маса отстрани, добавяйки: — Благодаря, скъпа.
— Бебето Алис, нали? Изчезнало без следа от болницата в Бейзингстоук. Така и не го открихме — каза той и се пренесе назад към деветстотин и седемдесета. — Много странен случай — добави след малко.
— В какъв смисъл странен? — попита Кейт.
— Ами… освен майката нямаше други свидетели. В толкова посещавана болница като тази. Помня, че разговаряхме с повече от сто души, които са били в сградата същата вечер — майки, посетители, сестри, санитари, лекари, хора от поддръжката… — но никой не бе видял нищо. Трябваше да се задоволим само с думите на майката за времето, през което бебето бе изчезнало. Винаги съм имал едно наум за нея. Анжела се казваше. Беше студенокръвна жена, а мъжът й кръшкаше.
— Така ли? Не съм чела такова нещо в статиите — наведе се напред Кейт.
— Защото не сме го оповестявали публично — каза той и сръбна от чая си. — Държахме го в тайна, докато проверявахме съпруга… Ник беше, нали? Но не стигнахме доникъде. Двамата с Анжела бяха залепнали за първоначалните си показания като за лепило. А и нямаше тяло. Затова ли сте тук? Нещо да не е изскочило?
— Има такава вероятност — каза предпазливо Кейт. — Открит е скелет на новородено в основите на сграда, подлежаща на разрушаване, в Улуич, и аз се опитвам да открия някаква връзка.
— Да. Улуич — повтори той, търкаляйки думата из устата си. — Не, не мога да се сетя за такава връзка. Има връзка с военните… Предполагам знаете, че съпругът е бил в армията? Но това беше преди цяла вечност и на моята възраст вече започвам да забравям.
— Не вярвам на това — усмихна му се Кейт.
