— На колко години бяхте тогава, Ан? Спомняте ли си ясно нещата?
— В общи линии да — отвръщам. Не бива да звуча прекалено сигурна. — Бях тийнейджърка, когато се преместих. Живеехме там под наем с мама.
„Казвам прекалено много. Добавям подробности, които не са в бележника ми. Трябва да се придържам към плана.“
— Тогава в долния край на улицата имаше къща, където живееха наркомани. Мисля, че беше на номер осемдесет и едно. Имаше хероиново зависими и… други. И се запитах, дали не са свързани с тази история. С бебето имам предвид.
— Да. Това е много интересно. На кой номер са живели… Да. Познавате ли някой от тях? Спомняте ли си имена?
Въпросите се сипят един след друг. Аз седя като онемяла, а репортерката продължава да рови в лъжите ми.
— Мисля, че една от тях се казваше Кари — предлагам име наслуки аз. — Но не съм говорила с тях. Никой не говореше с тях. Съседите се оплакваха от шума и вонята и собственикът ги изхвърли.
— Кои съседи? — пита тя.
— Не мога да кажа със сигурност.
— Всъщност е чудесно, че се обадихте — казва Кейт Уотърс. — Издирвам хора, живели на Хауард стрийт през седемдесетте. Искам да ги попитам дали си спомнят нещо. Нечие раждане или изчезване.
Тя ми разкрива какво знае и аз я натискам за повече информация.
— Кого издирвате? Кого сте открили?
— Почакайте — казва тя. — Имам няколко имена от хората, с които разговарях. Искате ли да ви ги прочета, да видим ще разпознаете ли някого?
— Разбира се — казвам аз. — Такава мистерия, нали…
— Наистина. Полицията, изглежда, няма представа какво се е случило — казва Кейт и аз започвам да дишам малко по-свободно, но тя добавя: — В момента преследвам доста интересна линия. Наистина, ще изисква много работа, но мисля, че ще се оформи невероятен материал.
— Така ли? — почти изквичавам аз, но преди да й задам друг въпрос, тя започва да чете списъка с обитателите на улицата.
Джуд също е в този списък и за миг започвам да се колебая, но само за миг, после казвам „не“. Надявам се да не забележи и я разсейвам с някаква информация за госпожа Спиъринг, после я питам ходила ли е на Хауард стрийт.
— Какво? О, да — отговаря тя. — Бях там два пъти. По-късно днес ще ходя пак. В местната кръчма.
— „Кралският дъб“ — казвам аз.
— Да. Предполагам, че и вие сте ходили там навремето — казва тя и аз смотолевям, че не съм, защото съм била под годините.
Тя се засмива и се връща към имената, стига до края и казва:
— Странно. В списъка няма Ан Робинсън.
— Вече ви казах, че бях малка, няма как да ме откриете в регистъра с гласуващи — казвам бързо.
— Естествено, но вие казахте, че сте живели там с майка си, нали? Тя трябва да е в списъка.
— М-м, да.
— Чакайте да погледна още веднъж. Не, няма Робинсън.
— Това е името ми по съпруг — съчинявам набързо и забивам поглед в бележника, търся отговори, но няма какво да добавя.
„Трябва да приключа бързо, преди да започне отново с въпросите.“ Увивам юмруци в ръкавите на жилетката си и удрям по бюрото.
— Ох, някой чука на вратата. Трябва да отворя…
— Но аз имам още много въпроси към вас, Ан — казва тя. — Дайте ми телефона си и ще ви звънна по-късно.
— Ох, съжалявам, трябва да затварям — повтарям и слагам слушалката на вилката.
Записвам всичко, което ми каза, и започвам да планирам какво ще кажа следващия път, когато се обадя.
Изминаха два дни преди Анжела Ървинг да говори със Спаркс, той от своя страна с местния полицейски служител и най-после да назначат ДНК експертиза.
— Това са само три телефонни обаждания — каза Кейт на Джо. — Как е възможно да отнеме толкова време?
Раздразнението й се покачи заради играта на котка и мишка, която играеше с редактора, и внезапния му порив да я запознава с всяка история, достигнала до бюрото му.
Вече бе успяла да „убие“ три от идеите на Тери, когато Боб Спаркс най-сетне остави съобщение на телефона й. „Установих контакт с Анжела Ървинг, предадох подробностите на момчетата от Лондон. Скоро ще се обадя.“
Преди да набере номера му, телефонът й отново иззвъня. Беше Анжела. Беше толкова развълнувана, че забрави да поздрави.
— Кейт, утре пътувам за Лондон. Казах им, че предпочитам аз да отида, вместо те да идват тук. Искат да сравнят моето ДНК с това на Алис… на бебето.
— Здравей, Анжела — каза Кейт, опитвайки се да запази неутрален тон. Въпреки професионализма чувствата й към нещастната майка бяха повлияни от информацията, взета от инспектор Ригби. Тя не познаваше добре Анжела и думите „студена като риба“ се бяха забили дълбоко в съзнанието й. — Много се радвам, че ще направят теста, но нека да не правим изводи предварително.
— Да, извинявай. Но просто не мога да се въздържа. Нямаш представа какво е да си толкова близо до истината след всичките тези години.
— Разбирам. Но новината може да не е добра, нали разбираш? — каза Кейт.
Анжела замълча за момент.
