— Да. Опитвам се да запазя спокойствие, Кейт, но е много трудно. Дори не съм сигурна кое ще бъде добра новина. Какъвто и да е резултатът, за мен новината няма да е добра, нали? Ако е тя, значи бебето ми е мъртво. Ако не е, аз съм все още на сляпо. Но усещам лъч надежда. Боже, не мога да мисля ясно.
— Разбирам те. Сигурно преминаваш през ада — опита се да я успокои Кейт. — Както и съпругът ти.
— Ник ли? О, да, той се тревожи колкото и аз — каза Анжела.
Кейт веднага улови смяната на тона.
— Съпругът ти ще пътува ли с теб утре? — попита тя.
Настъпи нова пауза.
— Още не съм говорила с него. Предполагам, че работата няма да му позволи.
„Не му е казала“, помисли си Кейт. „Колко интересно!“ Тя придвижи бързо разговора напред.
— С кого от следствените си говорила?
— С някой си детектив Синклер.
— И как ти се стори, докато говорехте? — попита Кейт. Искаше да разбере колко сериозно гледаха на новата следа там.
— Беше много любезен. Но не ми даде никаква информация. Каза, че ще направят тестовете и ще ме уведомят.
— Не спомена нищо за разследването, така ли?
— Не. Честно казано, не съм сигурна, че са започнали да разследват. Така каза и инспектор Спаркс. Много мил човек — добави Анжела.
— Така е. Искаш ли да пием кафе след процедурата? — попита Кейт, казвайки си наум: „Дръж я наблизо. За всеки случай“.
— Ще бъде чудесно, благодаря. Процедурата е в десет. Господин Синклер каза, че ще отнеме няколко минути.
— Но те ще искат да говорят с теб за Алис. Няма да мине само с устна уговорка. Добре ще е да вземеш със себе си всички възможни документи. Не се знае какво може да помогне.
— Да, разбира се — съгласи се Анжела. — Да ти се обадя ли, когато свърша с тях?
— Непременно. Ще дойда при теб и ще се видим.
Кейт се обади на Боб Спаркс и той вдигна веднага.
— Кейт — каза бързо. — Всичко наред ли е?
— Да, благодаря, Боб. Анжела пристига утре. Тя е в ужасно състояние. Надявам се да се отнесат мило с нея. Какво ти каза детектив Синклер, когато му се обади? — попита тя, хвърляйки името на разследващия на масата, за да му покаже, че е навътре в случая.
— Не беше въодушевен. Според него е почти невъзможно да се идентифицира новородено, предстояло под земята десетки години, най-малкото ще бъде ужасно трудно. Костите на новородените не са напълно оформени и няма много материал за извличане на ДНК. Дори да има, плътта отдавна е разградена. Освен това, не е било включено в базата с данни, защото от раждането му са били минали само няколко дни. В такива случаи отиваме към несигурния анализ на фамилното ДНК, като се опитваме да намерим родителите от половината профил. Наистина не изглежда вероятно да намерим съвпадение.
— Правили ли са някакви тестове досега? — попита тя.
— Основните, но има още много работа. Синклер ми каза, че са открили парченца хартия и залепнала за остатъците найлонова торбичка, затова определят, че е било след шейсетте години — тогава найлоновите торбички за пръв път се появяват в Обединеното кралство — но не могат да конкретизират датата. Недей да храниш големи надежди за това, Кейт. Остави да видим какво ще стане.
Тя отказа да се присъедини към песимизма му.
— Естествено, че шансът е малък, но аз имам добро предчувствие, Боб — каза тя и го чу да се смее от другата страна на телефона.
— Винаги имаш предчувствие, Кейт. Добре, ще се чуем скоро.
И затвори.
— Какво каза? — попита Джо.
— Хей, ти да не подслушваш телефонните ми разговори? — сопна му се тя.
— Нямаше как да не чуя това-онова. А и нали и аз работя с теб по случая?
„Бързо се учи“, помисли си Кейт.
— Добре. Накратко: все още не са направени всички тестове и изследвания. Детективът по случая смята, че разпознаването е невъзможно: бебетата са труден обект на анализ и така нататък, все от този род. Но бих казала, че нещата се движат.
Джо се усмихна и кимна.
— Виж, докато детективите се туткат с ДНК анализите, защо не вземем да погледнем жителите на улицата през шейсетте и седемдесетте години на миналия век? — каза Кейт. — Онзи ден ми се обади странна жена, която се нарече Ан Робинсън. Сто процента съм сигурна, че това не е истинското й име. Както и да е. Тя каза, че е живяла на Хауард стрийт по онова време и там имало къща с наркомани. Не си остави номера, но си струва да проверим. Нямаме никаква представа какво се е случило с бебето и кой е живял там по онова време. Нека се размърдаме. Тъкмо ще се измъкнем от офиса до края на деня.
— Мислех си, че мога да покажа на Джо някои стари трикове за разследване, ако нямаш нужда от мен — каза тя на Тери.
— Да, добре — махна с ръка той. — Само не го отчайвай…
Да паркираш близо до библиотеката на Улуич си беше истински кошмар, но Кейт успя да намери подходящо място и се намърда — средно успешно — в него. „Мразя паралелното паркиране“, извика в ума си и преди да излезе от колата, се опита да охлади съзнанието си.
— Хайде — подвикна на Джо, който ровеше във Фейсбук от телефона си, — да потърсим нещо, написано на хартия.
Той тръгна след нея, все още забол очи в телефона. Тя попита за старите електорални регистри на Хауард стрийт.
