Тя отиде да се муси в кухнята, а момчетата подвикваха весело от хола и обсъждаха футболистите. Започна да прави сос за утрешното ядене, но той излезе от тигана, направи петна навсякъде и тя изхвърли всичко в кошчето.
Единственият човек, видял тоалета й, беше Стив, който като никога се върна по-рано от работа. С него си бяха мислили, че когато момчетата се откъснат от ръцете им, ще имат повече време един за друг и ще правят неща, каквито хората на тяхната възраст правят: ще ходят на театър, на вино бар, ще пътуват до екзотични дестинации. И наистина, известно време празните места в графиците, където доскоро седяха тренировките по футбол, уроците по плуване, воденето на концерти и срещи, зееха подканващо, но скоро бяха запълнени вместо с удоволствия, с работа. Кейт знаеше, че за Стив е важно да развие клиентелата си в болницата, и не му досаждаше. Нямаше право да се оплаква, имайки предвид своите дълги часове в редакцията.
Затова тази вечер се изненада приятно, когато го чу да влиза в стаята й.
Той я погледна и подсвирна по момчешки.
— Уау, виж се само! — ахна той. — Какво става тук?
— Казах ти вчера. Отивам на парти в Улуич. Опитвам се да намеря жени, които може да знаят защо Алис Ървинг се оказва заровена на тяхната улица.
— Да, разбира се, че ми каза. Извинявай, скъпа. Имах ужасен ден. Само лоши новини. Ракът на госпожа Телингс даде разсейки навсякъде, а току-що й бях казал, че е в ремисия. Толкова е несправедливо!
— Ох, Стив — прегърна го тя. — Наистина ужасно. В сравнение с това моите дневни радости са направо жалки. Скалъпих набързо една статия за подготовката на юбилея на кралицата. Познай кой ще свири на концерта в понеделник.
— Пол Маккартни? — каза той и двамата се засмяха.
— Естествено. Няма голям купон без Мака — каза тя и добави: — Надявам се да се върна с някакво разкритие.
Той изпъна крака пред телевизора и когато тя излезе от банята, й пожела успех с влудяващо официален тон, който използваше понякога, когато станеше дума за работа.
— Това не е въпрос на късмет, Стив, а на къртовски труд и упоритост — каза тя.
— Разбира се. Просто ми е трудно да взема всичко на сериозно, когато се обличаш така и отиваш на дискотека а ла осемдесетте. В моя свят не се случват такива неща…
Всъщност си мислеше, че неговия свят в онкологичното отделение на болница Люшъм е по-реален и някак по-важен.
Кейт прехапа устни и усети вкуса на ягода.
— Разследвам случай на отвличане и смърт на новородено, Стив. Не знам кое е по-сериозно от това.
— Ох, Кейт, винаги в отбрана. Между другото, изглеждаш великолепно.
— Млъквай. Няма да ме умилостивиш с няколко тривиални комплимента — каза тя и го целуна силно.
— М-мм. Миришеш на младост. Непременно си сложи това червило, когато си легнеш до мен довечера — усмихна се той.
— До по-късно — каза тя, докато му махаше за довиждане. Успя някак да се добере с деветсантиметровите си токове до колата и побърза да се изкатери на седалката, за да не я види съседката Бет.
Сега беше там и трябваше да убие поне един час до началото на купона. Заведението, напълно в стила на осемдесетте, не й допадна, затова включи радиото и намери канал „Радио 4“. Темата на дискусията беше глобалното затопляне и някакъв некадърен журналист говореше над главата на интервюирания. Тя се усмихна. Да си държиш устата зад зъбите по време на интервю си беше истинско предизвикателство. Никой не обича да го прекъсват, това можеше да съсипе всичко.
Кейт се бе научила да затваря устата на хората с езика на тялото. Навеждаше се напред да ги окуражи и назад — да ги спре. Когато един от старите колеги й обясни метода, тя не му повярва, но той работеше и досега.
Да изгубиш зрителен контакт и да оставиш химикалката си долу също имаше ефект, но беше прекалено очевидно. Радиожурналистите вдигаха ръка, за да спрат дългия отговор. Интересно как хората възприемат различните сигнали…
Барбара Уолкър почука на прозореца й и Кейт подскочи. Свали стъклото и се усмихна на изненадата.
— Божичко, Барбара, изплаши ме до смърт. Бях се отнесла далече оттук — каза тя.
Госпожица Уолкър поклати глава.
— Извинявай, скъпа. Видях те от прозореца, че седиш тук и се запитах дали не би искала чаша чай. Тъжно е да седиш тук сама.
— С удоволствие — каза Кейт, слезе от колата и се извиси над новата си приятелка.
Госпожица Уолкър я изгледа от глава до пети.
— Виж се само! На парти ли отиваш? Обичам обувки с платформи. Къде ги намери?
— В „Ейдж Кансърн“ — отвърна Кейт. — В историческия отдел за обувки.
— Хайде, идвай, преди да си паднала и изкълчила глезена — засмя се госпожица Уолкър.
Когато стигнаха до дома й, тя накара Кейт да си сложи шапката и да се завърти в предната стая. Олелията разтревожи Шорти и той започна да лае по двете жени.
— Тихо — каза госпожица Уолкър и го потупа с пръст по носа. — Просто се забавляваме. Сега, искаш ли малко чинцано вместо чай? Така всичко ще ти е ретро.
— Наистина ли ти се намира чинцано? Дори не съм сигурна, че го произвеждат още — каза Кейт и се строполи на стола. — Благодаря ти, Барбара.
