— Не знам откога седи, но ще сложа малко лимонада да го освежа. Може би ще намеря и малко лед. Ела, Шорти, тъкмо ще ти сложа да ядеш.
Кейт се облегна назад и размърда схванатите пръсти на краката си, за да раздвижи кръвта в тях. Страдание за идеята, би казал Стив, ако беше тук.
Тя се засмя с глас, когато Барбара се появи с поднос, пълен с две високи чаши, прашна бутилка чинцано, кана лимонада и купа с лед. Направи цял спектакъл, докато смесваше напитките, после двете жени чукнаха чаши и отпиха.
— Уау, бях забравила вкуса му. Наздраве — каза Кейт. — Какво обичаше да правиш през осемдесетте, Барбара? Джон, строителят, ми каза, че си била модел.
— Да, работех като модел почасово — бях аматьор, но правех по някоя снимка за мой приятел, фотограф, който работеше за едно списание. Иначе си бях секретарка в правна кантора.
— Снимки. Колко вълнуващо! Сигурна съм, че си се срещала с интересни хора и знаеш за тях разни истории — каза Кейт и отпи още една глътка от питието си.
— Така си е — измърмори Барбара.
— И сигурно е имало много партита — усмихна се в очакване Кейт. Обичаше клюките от шоубизнеса, обичаше тази смесица от блясък и проза — Холивуд и хемороиди.
— Наистина, много партита — започна госпожица Уолкър, но замлъкна и се захвана с чашата си.
— Боже, сигурно си била много ухажвана — подтикна я Кейт.
— Не си спомням вече, мила — отвърна старата жена, стана и отиде в кухнята.
Кейт остана сама да се чуди какво нередно бе казала.
Барбара се появи със свежо червило и руж по бузите.
— Изглеждаш отлично — усмихна се Кейт.
— Само малко червило. Дава ти самочувствие, нали? — каза госпожица Уокър, видимо доволна от комплимента.
— Аз много рядко слагам грим. Много труд, а никой не забелязва. Стигаш до определена възраст и пуф. Ставаш невидима. Хората гледат през теб. И се стряскат, когато заговориш. Всички приятелки са го забелязали.
— С твоето лице можеш да направиш много за себе си — каза госпожица Уолкър и отметна една къдрица от лицето на Кейт. — Имаш прекрасни скули. Мога да те освободя от тези торбички, докато мигнеш.
Двете жени се спогледаха.
— Ще си взема кутията с триковете — каза госпожица Уолкър и изчезна в коридора.
Кутията беше голяма и доста стара, с годините розовото изкуствено кадифе отгоре бе изгубило цвета си.
— Ела, седни на светлината на лампата. Дай да те огледам — каза домакинята.
Тя извади своите гъбички, които първоначално явно са били оранжеви, но сега бяха трайно избелели и зацапани, и започна да потупва лекичко лицето й. Миришеха на нечисто, но Кейт се опита да не забелязва.
— Сега гледай нагоре, докато ти оправя очната линия — каза госпожица Уолкър и се надвеси над Кейт. Гласът й звучеше уверено и някак си по младежки.
— Имаш прекрасни очи, Кейт — каза тя. — Трябва да се грижиш повече за тях. Сега ги затвори.
Кейт ги затвори и се опита да се наслади на грижата на старата жена.
— Руж да слагаме ли? Мисля, че може, съвсем мъничко. Всички се нуждаем от малко розов цвят на бузите, нали?
— Господи, помниш ли, когато го слагахме на ивици? Беше през седемдесетте — засмя се Кейт. — Приличахме на ирокези.
Барбара също се засмя.
— Аз харесвах седемдесетте. С тъмни сенки по очите и открояващи се устни.
— Обзалагам се, че навремето на мъжете са им текли лигите по теб — каза Кейт. — Много ми се иска да видя твоя снимка от онова време.
С четката за устни в ръка, госпожа Уолкър спря в колебание.
— Добре, мисля, че имам някъде малко снимки. Притисни устни към тази салфетка, докато ги намеря.
Тя се върна с няколко черно-бели студийни снимки.
— Олеле, тук си направо зашеметяваща! — каза Кейт, искрено впечатлена. И изведнъж замръзна.
— Замаях няколко глави — каза свенливо Барбара.
Кейт не отговори.
Не можеше да отвори уста. Гледаше снимките.
Тя беше от момичетата с мъртви очи от полароидите на Ал Соумс. Кейт разпозна дъгата на веждата, косата. Отпи нова глътка от чинцаното. Не знаеше какво да каже. Не можеше просто да изтърси откритието си. Знаеше ли Барбара за какво става дума?
Барбара продължаваше да бъбри за дните си като модел, смееше се на спомена.
— Сигурно са падали в краката ти като круши — каза Кейт в опит да поддържа непринудения разговор. — Ще ми се да ги взема за малко и да ги покажа на фотографа, с когото работя. Той ще се заинтересува. Кой беше най-известното ти завоевание, Барбара? Мик Джагър?
Госпожица Уолкър се засмя.
— Не се подигравай — каза тя. — Не бях на неговото ниво. Но ако искаш, можеш да ги вземеш.
— Къде точно си живяла по онова време? — попита Кейт.
— На номер шейсет и три. Казах ти го онзи ден. Имах стая с обща баня с друга наемателка. Беше много голяма сграда. Моята приятелка от работата, Джуд, също живееше там.
— Добре. И кой друг? Мъже не е имало? В сградата, имам предвид.
— Джуд не се занимаваше с мъже. Казваше, че носят само неприятности. Запълваше времето си с работа и с дъщеря си. Докато не се появи Уил… — Гласът на Барбара се изгуби.
— Кой? — наведе се напред Кейт.
— Уил Бърнсайд — каза жената и Кейт се стресна от горчивината в гласа й.
